отколонение..

Жълтото цвете на бюрото ми увяхва…безвъзвратно, бързо, безнадеждно. Като любовта ни. Оставих го без вода…ей така, нарочно. Постъпих с него, така както постъпих с нас – гледах го как умира…бързо, безвъзвратно, безнадеждно. И никакво чувство за самосъхранение не се задейства... Дори онова грозновато тлъсто ангелче не се появи за миг на дясното ми рамо, за да каже че греша, да ми зашлеви отрезвителен шамар (или купидонова стрела) и да подреди бъркотията в главата ми. Нямаше го…
„Ужасна си!”….всички повтарят това. И навярно са прави.
Но (почти) никой не пожела да прозре отвъд привидно ужасния воал, паднал върху лицето ми. Никой не го отметна, да да види как се гърчи сърцето ми…голо,замръзнало, само, с ужасна дупка ,зайнала по средата….като дете,захвърлено насред нищото, дете, което още не е научило посоките..
И жълтото цвете не беше виновно. Просто не трябваше да го откъсваш. Трябваше да го оставиш да се радва на живота. Да разцъфва всяка сутрин, после вечер да прибира цветовете си, за да ги предпази от нощта. Щеше още да е живо…да се радва на слънцето, да цъфти за него. Но вече е късно… Твърде късно..
Извинявай, жълто цвете, но вече няма смисъл да ти предлагам вода.Скоро слънцето ще ти отнеме и последните капки свежест.Онова слънце, за което разцъфваше всяка сутрин..
Извинявай и ти,че се отказах толкова бързо…