Спомени

Колко време човек може да живее само от спомените си? Mежду сивите дни, затворен в собствената си малка кутийка, наречена безвремие. Да съживява отдавна изгубени моменти и да ги преживява в мислите си… отново и отново. Докато клепачите не клюмнат от умора и сънят не поиска своето.

Когато не виждаме перспектива, често се връщаме назад. Вадим стари спомени, сякаш са онези дрехи в гардероба, които вече са ни умалели или са изпокъсани от прекалено носене. Но вместо да ги изхвърлим на боклука в нас се заражда неистовото желание да ги облечем отново, да ги разглеждаме с часове и да си спомняме с умиление какво е било ‘тогава’… какви сме били ние самите. Спомняме си дати, места, аромати, цветове, докосвания. Бленуваме по стари, отминали емоции. И тая ретроспекция ни напомня какво сме изгубили или спечелили в желанието си да бъдем по-щастливи. За това е всичко, нали? За да сме по-щастливи.

Захвърляме всичко, разбиваме животи, грабим безмилостно чуждите емоции … но само докато ни правят щастливи. После търсим нещо различно, което да ни дари с така желаната топлина. Като гладни хищници изпиваме всеки живителен сок от емоцията, докато не я оставим изтощена, грозна, изпита, лишена от всякаква багра… И пак търсим, и пак намираме (уж)…

А когато не успеем да постигнем желания резултат, когато емоцията се окаже по-силна от нас и вместо да ни позволи да изсмучем силите си, се впие в нас и започне да се тъпче лакомо със собствената ни жизнена енергия... тогава извикваме в главата си всички онези моменти, които са ни правили ‘щастливи’, от чиито сладки тръпки сме захранвали сърцата си, а после сме зарязвали сами, на пясъка, защото вече не са ни се стрували толкова захаросани…

Стремежът към пустото щастие е чиста доза егоизъм. Използваме, нараняваме и изоставяме, а дори не се замисляме за това преди да се окажем сами и самотни в малките си кутийки, преди да сме изгубили не само лелеяното ‘щастие’, но и всички малки красиви емоции, с които е осеян пътят до него. А в повечето случаи всичко е в главите ни. Нима има ясна дефиниция на чувствата, нима не са те плод на собствените ни желания и фантазии?

„Щастие е емоционално състояние, при което човек изпитва чувства, вариращи от задоволство и удоволствие до пълно блаженство и прекалена радост.” (цитат: Wikipedia)

Нима няма всеки да тълкува тези редове по свои собствен начин?

Проблемът не е в това, че винаги се стремим да достигнем възможно най-перфектната емоция, за да се успокоим, че всичко, което сме правили, което сме оставили по пътя си, е оправдано. Проблемът е, че не осъзнаваме как с действията си потъпкваме нечия чужда представа за щастие. Приемаме чуждите емоции за даденост, от която ние имаме пълното право да грабим с пълни шепи. И това не нарушава съня ни. Ни най-малко. Може би просто така е изградена човешката природа… върху стремежа първо да получиш своето, а чак след това да отдадеш. Но най-лошото е, че дори в моментите когато сме самотни , използваме спомените със същите онези хора, които сме наранили, за да успокоим раздраното си от лоши мисли съзнание. Вместо да ги пуснем да отлетят, да ги извадим от гардероба и да ги освободим от тиранията си…

Днес трябваше да съм щастлива. И бях. Докато не се появи онова, малкото 'нещо', което ме изкара извън релси. И тоя пост... просто трябваше да бъде публикуван, вместо да се излежава мързеливо в папката с грозновати мисли.

Защото когато си сам, онова, което ти остава в края на деня, са спомените... а този ден събужда доста...

Чакайки... признаваш някои истини

"Whatever you do in life will be insignificant, but it's very important that you do it. Because nobody else will. Like when someone comes into your life and half of you says you're nowhere near ready, but the other half says: make her yours forever."

Филмът е блудкав, незначителен. Нещо обаче ме жегна… и не беше филмът, по-скоро едни крайно непозитивни мисли, които често ме въртят на шиш.

Преди не бях такава, не се страхувах. Мислех си – какво ако поема този риск, какво ако оставя всичко след себе си? Ще дойде нещо ново, по - вълнуващо , по – емоционално, по – мое …

Преди не се замислях много за бъдещето, нито за миналото, нито дори за настоящето. Градях историята си върху момента… върху онова клише, на което хората казват „да последваш сърцето си”. И понякога сърцето ми ме е отвеждало на прекрасни места, карало ме е да опознавам прекрасни хора, да гледам на света през пъстър калейдоскоп. Но в някои редки моменти ме изстрелваше направо в ада на собственото ми отчаяние, караше ме да се чувствам сама и чужда на целия свят. Сякаш животът ми бе капсулиран в свое малко тъмно пространство, в което дори въздухът тежеше. Обаче винаги се измъквах от него… сама. Със собствените си нокти раздирах мръсната кожа на отчаянието и там сред раните с шуртяща кръв намирах себе си… намирах цепнатината, през която да проправя път навън. И винаги всичко зависеше от мен. В света ми влизаше само онзи, когото аз решавах да допусна и оставаше толкова, колкото аз позволявах. Понякога, подведена от природната си наивност позволявах на някои да остават по-дълго от колкото трябваше и резултатът вредеше единствено на мен самата.

Но както казах… такава бях преди. Сега съм друга.

Друга съм, откакто в главата ми щукна идеята да те целуна. На онова канапе. В онова кафене. Като за първи път.

Мина доста време от тогава. Доста неща се промениха. Ние също се променяхме. Само едно нещо остана непроменено. Онова изгарящо чувство да те целуна… всеки път когато те видя.

Няма да крия, че доста време онази половинка, казваща, че все още не съм готова… надаваше ужасяващ вой. Мислех си, че съм прекалено малка, че не знам какво ще ми поднесе живота, че ми е рано за генерални решения. Може би бях прекалено безгрижна и въпреки цялата обич в сърцето ми, думи като "вечност" и "завинаги" звучаха неразбираемо.

Днес пише онази другата. Тя вече е на 21 (нали мразиш когато пиша ‘аз’). И да, тя се страхува безумно… толкова, че може би понякога изглежда жалка в очите ти. Но също така обича безумно. И не с онази хлапашка обич, не с онова безгрижие. А с чувството, че държи в ръцете (сърцето си) най-скъпото и хубаво нещо, което някога е притежавала, от което някога е била част.

Това е онази обич, за която дори думите са малко. За която си готов да жертваш всичко, дори себе си. Която те кара да летиш и същевременно да се побъркваш от страх, че ако я изгубиш никога няма да можеш да я заместиш с друго. Че животът ти ще стане празен и с нея ще загубиш и себе си. Страх те е да не я счупиш, да не я нараниш, да не допуснеш да си тръгне от теб. И този страх е отвратителен, защото приличаш на удавник, който отчаяно се е вкопчил в своята малка сламчица живот. Достигнал си до момента, в който и двете ти половинки се обединяват, онзи натрапчив вой го няма, а в главата ти се чува само нежният шепот ‘Искам те завинаги’. Единственото, което ти (ми) е нужно, за да бъдеш спасен, е същият този шепот, изречен от устните, които си целунал за първи път преди толкова години и чиито допир искаш да усещаш до края на живота си. Защото знаеш! Защото никога сърцето ти не е крещяло толкова силно. Защото винаги ще е така. Защото страхът от "винаги" отдавна си е заминал, заместен от един друг, по-силен…

Защото ти си човекът до когото искам да се будя всеки ден от живота си. Защото само твоят смях може да ме накара да се усмихна. Защото само с теб всичко има смисъл. Защото само твоето одобрение ме кара да повярвам в себе си. Защото само заради теб намирам местенцето си в този свят. И ако за теб не е така… няма да има щастие за мен. То ще си отиде, както си е отивало доста пъти, но този път няма и да се върне.

Ще кажеш, че знаеш какво е... защото аз несъзнателно те накарах да го изпиташ. Но никой не може да върне времето назад. Сега съм тук... и никъде няма да ходя! Единственото, което ми е нужно е... и ти да останеш.

Каквото и да казвам в живота си... няма да бъде особено значимо. Но е важно да го направя ( и още по-важното - искам да го направя), защото никой друг няма да го направи вместо мен. И знам, че независимо какво е предопределила за мен (за нас) съдбата, обичта ми към теб ще живее... вечно.... като морето...

...

Не заслужавам това. Никога не съм го заслужавала. Особено днес.
И ми писна от гадните мисли, които се връщат като паразити всеки ден, въпреки че непрекъснато ги изтръгвам от съзнанието си. Писна ми да се чувствам нищожна, да изглежда сякаш само аз губя...

А сънищата, дори и те са лоши... тези дни...

When you miss someone...

Тези дни… са от онези дни, в които изцяло губиш контрол над себе си, над мислите, над емоциите си.

И сякаш цялото време, изгубено в уроци как да не чувстваш нечия чужда зависимост, да не позволяваш емоциите ти да се влияят от нечии чужди действия, да бъдеш независим, смел , самодостатъчен.. са били пълна загуба на време. Един ден и… бум, няма ги. Няма я самоувереността, няма го собственото чувство за съхранение… но пък има болка, празнота и липса, която те кара да се чувстваш непълноценен. Коремът ти се свива, а една буца натрапчиво се закотвя в гърлото ти, спира потокa на въздух. И докато се усетиш, осъзнаваш, че в един момент съвсем си забравил да дишаш. Не изпитваш нужда… не виждаш смисъла. Иска ти се да заспиш дълбоко и непробудно… и да запазиш това състояние на летаргия поне за 1 месец. Поне докато Той не вдъхне малко живот в гърлото на безсмислието.

Звучи крайно. Звучи прекалено. Звучи силно драматизирано.

Може и така да е.

Но чувствата са крайни, прекалени, драматизиращи. Любовта е крайна, прекалена. Ако не е такава, по-добре да я няма. На кого му е притрябвала умерена, сдържана, монотонна любов?

Моята не е такава.

Моята плаче вътрешно, защото я е страх, че ако покаже сълзите си, ще предизвика вина, ще предизвика нечия друга тъга. Тя сега е тиха, безмълвна, бездумна… не знае какво да каже. Мълчи, от страх, че ще провокира интерпретации, които биха имали съвсем грешно значение.

Всъщност, дори не знам защо пиша това. Седя тук… в тъмната стая и просто си мисля. За Теб, за мен, за Нас, за предстоящите минути, часове, дни, седмици… месец. И имам чувството, че никога времето не ми се е струвало по-дълго, по-враждебно…

Не знам дори дали искам да публикувам това. Страх ме е, че ако го направя, ще те накарам да се чувстваш зле, а това е последното нещо, което искам. Всъщност искам само едно нещо. Онова, достатъчното. Което ме кара да се усмихвам, която ме прави най-щастливия човек на този свят, което ме кара да чувствам, да живея, да бъда по-добра.

Не е лесно да се откъснеш от щастието си принудително, след като вече си го открил, изпитал си на собствен гръб съживяващата му сила. И не искам това да звучи като примирение с някаква обреченост. Не, аз знам с цялото си същество, че моето щастие ще се върне. Ще ме притисне до себе си и всичко отново ще придобие смисъл. Просто е трудно да свикна, че е далеч… че други места ще се оглеждат в дълбоките му очи, че няма да се събуждам в прегръдките му, да галя лицето му, да го целувам леко след като заспи, едва докосвайки го с устни, от страх да не го събудя.

Ще ми липсва най-прекрасният глас и с нежност ще си припомням онези 21 пъти, изричащи „Обичам те”. Ще ми липсват моментите, в които просто се смеем от сърце на малки, глупави неща или прекарваме часове в разучаване на някоя инфантилна игра. Ще ми липсва всеки един момент. И не искам да се примирявам с това, не искам да свиквам… при никакви обстоятелства. Не искам да прекарвам живота си като онези хора, които непрекъснато мечтаят за прекрасните мигове, а никога не им се отдават. Защото аз наистина нямам нужда от мечти, когато съм с теб. Мечтата ми си Ти. Най-голямата, най-силната, най-поглъщащата. Всичко друго ми се струва дребно и незначително. A това все пак трябва да значи нещо, написано от ръката на един истински мечтател.

НЕ искам да мисля
От мисли боли ме…
Отказвам да дишам
Бездумна, сама.
Горят ме картини,
натрапчиви чувства
За света илюзорен,
дето мен не побра…
И денем не мисля,
блокирам сълзите,
но вечер настъпи ли
в сивия град
преобръщат се спомени,

роят се, не питат

и падам, предавам се…

подвластна на тях.

Превръщат във роби

очите унили,

вперили поглед

в далечния бряг.
И тихо се моля за
сила, частичка
за да се справя с тая
нощна печал...

П.П : Знаеш ли, че никога не сме прекарвали този ден заедно?

Из архивите : 10.10.2010 - Приказка...

- Стига с приказките. Твоята тайна каква е?

- Страхувам се…

- Че каква тайна е това. Всеки разумен човек се страхува..

- Но в повечето случаи хората знаят от какво се боят. Готови са веднага да назоват страховете си. Змии, самота, смърт.. А аз, aз не мога…

- Не те разбирам…

- Предполагам. Може би и аз не мога да се разбера добре. Страхувам се от всичко и нищо… сякаш ме е страх от самия страх…

- Това звучи тъжно…

- Затова беше тайна.

Предпочитам хората да гледат на мен като на жизнерадостен и усмихнат човек, преливащ от цветни нюанси. Слабостта, страховете…те си остават за мен. Те идват като нощни пазачи, за да ме отведат във влажната, пропита от плесен и смрад килия, единствено когато съм сама. Чуждото присъствие ги притеснява. Стесняват се да покажат обезобразените си от белези лица, невчесаните коси, дрипавите одежди, мърлявите нокти. Живеят само тук, само в моето съзнание. Наясно са, че ако другите ги зърнат ще се отвратят, ще им се присмеят, а това значи край на тяхното съществуване. А не искат да ме пуснат…не и толкова скоро. Всъщност не са толкова лоши. Дори да съм тяхна пленница, ме третират като равна, иска им се да сме приятели...

- Че кой може да бъде приятел със самотата и страховете?

- Онзи, който не е достатъчно смел да спре да се бои… Аз, например…

- Тогава ми ги покажи. Нека ги видя. Нека се преборим заедно с тях.

- Не можем. Те винаги ще са в мен. Просто понякога се крият и изчакват най-удобния момент да сграбчат китките ми…

- Говориш така, сякаш си се примирила…

- А на теб защо ти е да ми помагаш? Какво ще спечелиш от това?

- Усмивката ти…

- Усмивките могат да бъдат фалшиви. Външният свят лъже. Израженията лъжат. Истинско е само онова, което сам чувстваш в себе си.

- Тогава ми позволи да го усетя. Нека се докосна до твоя вътрешен свят, до тайните ти. Това е, което чувствам, това е, което иска моят…

- По-лесно ще ти е да ме обичаш, ако не знаеш всичко за мен. Любовта е илюзия, която бързо изчезва, когато усети кал по лъскавата си кожа. Тя предпочита да е чиста, да не се тревожи, да гледа на света през пъстър калейдоскоп…

- Това ли искаш?

- Не знам…

- Тогава не се крий, не подхранвай страховете си с нерешителност и отчаяние. Не ме отблъсквай от себе си…

- Просто те предпазвам. Никой няма нужда от някого като мен… Единственото, което умея прекрасно, е да правя живота сложен. Знаеш ли, забрави. Не трябваше да ти разкривам тайната си. Не очаквам и да разбереш избора ми… Нека се върнем към приказките..

- За мен съществува само една приказка. И ако ми позволиш да мина през трънливите гори, обграждащи съзнанието ти. Обещавам, ще те събудя от злата прокоба, с която са те орисали, още преди стрелките на часовника да са достигнали полунощ…

- Или ще оставиш да се погубя заради наивността си, да се превърна в морска пяна, да изчезна…

- Нашата приказка е друга…

Аз винаги ще гоня вятъра...

Аз винаги ще гоня вятъра. Такава съм – хаотична, търсеща, непостоянна... И никога не ще бъда константата в нeчий живот, докато съм променлива в своя собствен.

Или поне така мисля. Мислех...

Защото всъщност искам точно обратното. Искам някой да сграбчи изплъзващата ми се ръка. Да ме погледне в очите и дори без думи да ми покаже, че иска да гони вятъра заедно с мен. Макар да е налудничаво, безсмислено, против всякаква здрава логика.

Искам просто да си там. Искам да бъдем два препускащи елемента в един свят без константи, без заробващи очаквания и монотонна вглъбеност. Искам да не знам какво ще стане утре. И шестото ми чувство да закърнее от въздушните тласъци на вятъра.,,

Просто да си там. Винаги. Да не ме пускаш. Да не ме оставяш да избягам. Не и този път. Защото знам перфектно как да оставям всичко зад себе си.

Не, не съм толкова умна, колкото си мислиш. И аз правя грешки... като всеки друг. Импулсивна съм. Емоционална. Бързо сменям контрастите в живота си. Точно като вятъра. Затова и толкова много ми приляга да го следвам.

Но понякога се уморявам от цялото това скитане. Уморявам се да оставям парчета от себе си навсякъде откъдето мина. И да не ги прибирам. Да трупам спомени и да ги складирам в архивите на съзнанието си. Искам просто един от тях никога да не свършва.

Искам онзи пласт на сърцето ми винаги да е отворен. За теб. Искам да го пазиш. Не искам да дълбаеш. Искам да ми покажеш, че светът ще е такъв, какъвто си го направим.

Защото винаги търсим половинката си. Ама онази, която е досущ като нас. Която чете мислите ни без да сме ги изрекли. В която виждаме собствените си слабости и качества. А такава не съществува. Дори образът в огледалото не би могъл да е същинско отражение на самите нас, а просто подобие, заблуда, измама…

Половинката ни сама по себе си е различна. Понякога тази различност ни дразни, провокира лошата ни страна. А друг път й се смеем от сърце. Но в това е чарът й. Да се научим да я разбираме, въпреки че не е като нас… Да й поверим най-личните си мисли, усещания, желания …и да очакваме същото в замяна.

А моята половинка… тя трябва да е готова за едно дълго пътуване. Ще й се наложи да премине през лек галещ бриз, до повличащи урагани. Тя ще открие, че често се колебая. Бягам, защото не знам от какво имам нужда. Изпадам в панически ужас, че никога няма да открия точно онова, което да ми е достатъчно. Боя се, че от цялото това бягане, накрая ще избягам от самата себе си.

Обаче понякога се спъвам в крайъгълните камъни. Падам от пиедестала на вятърничевата си природа. И боли. Боли ужасно. Но не и когато ти си там.

Когато си там…болката отминава бързо. Помагаш ми да стана. Да забравя за ожулените си лакти и да продължа…с усмивка. Защото "това не е краят на света". И можем да продължим да гоним вятъра…заедно.

Звучи егоистично. Особено при толкова честата поява на глагола „искам” в среднощните ми бръщолевения. И честно да си призная…малко ме е страх. Страх ме е, че ще се умориш. Че ще прозреш колко наивно е всичко това. Не си единственият, който се страхува.

Лесно затварям страниците на живота си, късам…хвърлям в кошчето, препълнено от чернови. Но тази. Тази не успях да затворя. Дълго се взирах в нея. В онези изписани редове, където съзирах себе си. И не можех да я скъсам. Защото там има нещо истинско, нещо мое. Нещо, което е мога да затворя. Не искам…

Но това са само думи. Думи, които сами по себе си не значат нищо (или всичко). Думи, които все още не смея да изрека. Затова се надявам, че ще ги прочетеш поне след известно време… До тогава – накъдето ни отвее вятърът.