Защото всичко е в синьо...напоследък..

Отдавна исках да се върна към блога си. Но все нещо ме спираше. Може би воля, може би въображение, може би вдъхновение. А може би просто си мислех, че миналото трябва да си остане минало, че вече съм променена, пораснала…и нямам място тук.

Съвсем скоро обаче успях да осъзная, че изобщо не е така. Че не съм се променила до толкова, за да се отчуждя от самата себе си и че не мога просто да си ‘тръгна’, да оставя всичко преживяно в сенките на едно минало, за което не искам да си спомням. Защото искам! Спомних си! И ще си спомням….

Исках първата ми публикация след толкова много време….да е продължение на един мой разказ, тъжна и сантиментална история. Но днес ми е весело. Днес един човек се посвети на задачата да превърне последния ден от 19-тата ми годинка….в щастие.. Затова ще напиша нещо хубаво, нещо оптимистично. Което да ме зарежда за напред, и да ми напомня как се чувствам.

Липсваш ми….

И мисълта ми бяга

Като мастилено петно

По белите ми листи

И се размазва, губи се…

Но продължава

Да цапа с синьо

Всичко…

И гледам празни междуредия..

А върху тях рисувам

Ясните контури на

Очите ти..

И падам в синя безнадеждност

изгубвам се във съзерцание

Усмихваш ми се

Между думите..