"Whatever you do in life will be insignificant, but it's very important that you do it. Because nobody else will. Like when someone comes into your life and half of you says you're nowhere near ready, but the other half says: make her yours forever."
Филмът е блудкав, незначителен. Нещо обаче ме жегна… и не беше филмът, по-скоро едни крайно непозитивни мисли, които често ме въртят на шиш.
Преди не бях такава, не се страхувах. Мислех си – какво ако поема този риск, какво ако оставя всичко след себе си? Ще дойде нещо ново, по - вълнуващо , по – емоционално, по – мое …
Преди не се замислях много за бъдещето, нито за миналото, нито дори за настоящето. Градях историята си върху момента… върху онова клише, на което хората казват „да последваш сърцето си”. И понякога сърцето ми ме е отвеждало на прекрасни места, карало ме е да опознавам прекрасни хора, да гледам на света през пъстър калейдоскоп. Но в някои редки моменти ме изстрелваше направо в ада на собственото ми отчаяние, караше ме да се чувствам сама и чужда на целия свят. Сякаш животът ми бе капсулиран в свое малко тъмно пространство, в което дори въздухът тежеше. Обаче винаги се измъквах от него… сама. Със собствените си нокти раздирах мръсната кожа на отчаянието и там сред раните с шуртяща кръв намирах себе си… намирах цепнатината, през която да проправя път навън. И винаги всичко зависеше от мен. В света ми влизаше само онзи, когото аз решавах да допусна и оставаше толкова, колкото аз позволявах. Понякога, подведена от природната си наивност позволявах на някои да остават по-дълго от колкото трябваше и резултатът вредеше единствено на мен самата.
Но както казах… такава бях преди. Сега съм друга.
Друга съм, откакто в главата ми щукна идеята да те целуна. На онова канапе. В онова кафене. Като за първи път.
Мина доста време от тогава. Доста неща се промениха. Ние също се променяхме. Само едно нещо остана непроменено. Онова изгарящо чувство да те целуна… всеки път когато те видя.
Няма да крия, че доста време онази половинка, казваща, че все още не съм готова… надаваше ужасяващ вой. Мислех си, че съм прекалено малка, че не знам какво ще ми поднесе живота, че ми е рано за генерални решения. Може би бях прекалено безгрижна и въпреки цялата обич в сърцето ми, думи като "вечност" и "завинаги" звучаха неразбираемо.
Днес пише онази другата. Тя вече е на 21 (нали мразиш когато пиша ‘аз’). И да, тя се страхува безумно… толкова, че може би понякога изглежда жалка в очите ти. Но също така обича безумно. И не с онази хлапашка обич, не с онова безгрижие. А с чувството, че държи в ръцете (сърцето си) най-скъпото и хубаво нещо, което някога е притежавала, от което някога е била част.
Това е онази обич, за която дори думите са малко. За която си готов да жертваш всичко, дори себе си. Която те кара да летиш и същевременно да се побъркваш от страх, че ако я изгубиш никога няма да можеш да я заместиш с друго. Че животът ти ще стане празен и с нея ще загубиш и себе си. Страх те е да не я счупиш, да не я нараниш, да не допуснеш да си тръгне от теб. И този страх е отвратителен, защото приличаш на удавник, който отчаяно се е вкопчил в своята малка сламчица живот. Достигнал си до момента, в който и двете ти половинки се обединяват, онзи натрапчив вой го няма, а в главата ти се чува само нежният шепот ‘Искам те завинаги’. Единственото, което ти (ми) е нужно, за да бъдеш спасен, е същият този шепот, изречен от устните, които си целунал за първи път преди толкова години и чиито допир искаш да усещаш до края на живота си. Защото знаеш! Защото никога сърцето ти не е крещяло толкова силно. Защото винаги ще е така. Защото страхът от "винаги" отдавна си е заминал, заместен от един друг, по-силен…
Защото ти си човекът до когото искам да се будя всеки ден от живота си. Защото само твоят смях може да ме накара да се усмихна. Защото само с теб всичко има смисъл. Защото само твоето одобрение ме кара да повярвам в себе си. Защото само заради теб намирам местенцето си в този свят. И ако за теб не е така… няма да има щастие за мен. То ще си отиде, както си е отивало доста пъти, но този път няма и да се върне.
Ще кажеш, че знаеш какво е... защото аз несъзнателно те накарах да го изпиташ. Но никой не може да върне времето назад. Сега съм тук... и никъде няма да ходя! Единственото, което ми е нужно е... и ти да останеш.
Каквото и да казвам в живота си... няма да бъде особено значимо. Но е важно да го направя ( и още по-важното - искам да го направя), защото никой друг няма да го направи вместо мен. И знам, че независимо какво е предопределила за мен (за нас) съдбата, обичта ми към теб ще живее... вечно.... като морето...
0 comments:
Post a Comment