- Стига с приказките. Твоята тайна каква е?
- Страхувам се…
- Че каква тайна е това. Всеки разумен човек се страхува..
- Но в повечето случаи хората знаят от какво се боят. Готови са веднага да назоват страховете си. Змии, самота, смърт.. А аз, aз не мога…
- Не те разбирам…
- Предполагам. Може би и аз не мога да се разбера добре. Страхувам се от всичко и нищо… сякаш ме е страх от самия страх…
- Това звучи тъжно…
- Затова беше тайна.
Предпочитам хората да гледат на мен като на жизнерадостен и усмихнат човек, преливащ от цветни нюанси. Слабостта, страховете…те си остават за мен. Те идват като нощни пазачи, за да ме отведат във влажната, пропита от плесен и смрад килия, единствено когато съм сама. Чуждото присъствие ги притеснява. Стесняват се да покажат обезобразените си от белези лица, невчесаните коси, дрипавите одежди, мърлявите нокти. Живеят само тук, само в моето съзнание. Наясно са, че ако другите ги зърнат ще се отвратят, ще им се присмеят, а това значи край на тяхното съществуване. А не искат да ме пуснат…не и толкова скоро. Всъщност не са толкова лоши. Дори да съм тяхна пленница, ме третират като равна, иска им се да сме приятели...
- Че кой може да бъде приятел със самотата и страховете?
- Онзи, който не е достатъчно смел да спре да се бои… Аз, например…
- Тогава ми ги покажи. Нека ги видя. Нека се преборим заедно с тях.
- Не можем. Те винаги ще са в мен. Просто понякога се крият и изчакват най-удобния момент да сграбчат китките ми…
- Говориш така, сякаш си се примирила…
- А на теб защо ти е да ми помагаш? Какво ще спечелиш от това?
- Усмивката ти…
- Усмивките могат да бъдат фалшиви. Външният свят лъже. Израженията лъжат. Истинско е само онова, което сам чувстваш в себе си.
- Тогава ми позволи да го усетя. Нека се докосна до твоя вътрешен свят, до тайните ти. Това е, което чувствам, това е, което иска моят…
- По-лесно ще ти е да ме обичаш, ако не знаеш всичко за мен. Любовта е илюзия, която бързо изчезва, когато усети кал по лъскавата си кожа. Тя предпочита да е чиста, да не се тревожи, да гледа на света през пъстър калейдоскоп…
- Това ли искаш?
- Не знам…
- Тогава не се крий, не подхранвай страховете си с нерешителност и отчаяние. Не ме отблъсквай от себе си…
- Просто те предпазвам. Никой няма нужда от някого като мен… Единственото, което умея прекрасно, е да правя живота сложен. Знаеш ли, забрави. Не трябваше да ти разкривам тайната си. Не очаквам и да разбереш избора ми… Нека се върнем към приказките..
- За мен съществува само една приказка. И ако ми позволиш да мина през трънливите гори, обграждащи съзнанието ти. Обещавам, ще те събудя от злата прокоба, с която са те орисали, още преди стрелките на часовника да са достигнали полунощ…
- Или ще оставиш да се погубя заради наивността си, да се превърна в морска пяна, да изчезна…
- Нашата приказка е друга…
0 comments:
Post a Comment