Ноемврийски ден...


Ноемврийски ден,под похлупак...като в онези стари преспапиета,толкова красиви външно,а в същото време лишени от въздух..от жизненост.Гъста млечно-бяла мъгла,забързани погледи,кълбо от носталгия към топлите летни дни. Грозни,опустели улици,премръзнали от първият сняг клони,хора,лишени от усмивка.... И едно чудновато същество овито в пашкул,всъщност това е човек,момиче,на около 18..а пашкула е чисто и просто бяло манто,въпреки умело прикритите форми...

Изглежда уморена,може би е имала тежък ден,или също като мен не понася кратките дни,снега и изобщо цялата зима...
Конвулсивно отрива ръцете си една в друга или по-скоро меките бели ръкавички и нетърпеливо потропва с крак,чакайки последния тролеи.За какво ли мисли?

..Мълчание...
Леден вятър,пронизва поруменелите ми бузи,играе си с косата,забавя реакциите ... и аз започвам да потропвам с крак съвсем несъзнателно..С всяка изминала минута разпознавам себе си в нея..Същите меланхолични нотки,същата отчужденост,същите бели ръкавички..... И тя е сама..

...Размисъл....

Виждам я за първи път...дали всъщност е истинска? или просто халюционация,породена от адския студ...Хм,изглежда съвсем нормална....
Мъглата става все по-гъста,покрива замръзналите стъкълца на очилата ми...а тролеят не идва,на спирката сме само аз и тя,и едно въображаемо огледало,което ме изпълва с абсурдни съмнения...

...Чакане...

Уморена съм от съзерцаване в чуждите души,искам да се прибера,да изпия чаша горещ билков чай и да се метна под завивките. Ето,че най-после тролеят пристига!!! Последният...в него сме пак само двете...
Боже,колко много прилича на мен!! Явно мъглата ми е пречела да я видя хубаво..но сега...а тя дори не ме забелязва,изглежда угрижена..

....Спирка...

Но това е моята спирка! Какво прави тя тук? Нещата започнаха да стават прекалено странни,дори и за човек като мен..Ще я заговоря! ..."Хей,здрасти...познаваме ли се от някъде,изглеждаш ми доста позната?" ...не ме чу!..ще повторя "Здравей,познаваме ли се от някъде?...пак няма отговор...но какво прави тя! Влиза в моя дом,посреща я майка ми..с усмивка...ей,не ме ли чуваш...това си е моят живот!!!!!!!!!!!!!!!!!

Ноемврийски ден под похлупак...като в онези стари преспапиета..и знаете ли,няма нищо красиво в тях!
Обикновена сцена,изящно опакована в кафез от стъкло,живот изграден от пластмасови нишки...Не,това не е моят живот!!!

4 comments:

жору said...

Добра история, много добра история... :)

Anonymous said...

историята наистина е много добра, ама ти си кретен, много голям кретен ;(..тъжно..

Anonymous said...
This comment has been removed by a blog administrator.
Fragment said...

Хм... имаш много интересен стил ^^ и използваш едни такива изрази и думи, които ... вплитат в историята и карат да чувстваш :) Красиво е... :)

 

Design in CSS by TemplateWorld and sponsored by SmashingMagazine
Blogger Template created by Deluxe Templates