Тя продължаваше да крачи,но този път пълният с болка поглед не беше устремен към земята,топлите кафеви очи не потъваха в нищото.Този път погледа й като че ли пронизваше хоризонта със своята увереност. Забърза крачката...вървеше без да се обръща назад.
Оковите около краката й скърцаха гръмко,но с лекота се изнизваха от ранените глезени.А раните се скриваха една по една и кожата пак добиваше предишната си цялост,сякаш никога не е била разкъсана.Дрипите от гърба й капеха подобно на есенни листа,но вместо да породят тъга от загубата си,те пораждаха само радост,свобода...живот.
Слънцето обгръщаше изнемощялото й тяло,рисуваше по него нови нюанси,вливаше в жилите му живителен сок.Залепналите от студ устни потрепваха и се изпълваха с руменината на току що напъпил ябълков цвят.Невчесаните кичури коса се подреждаха сами и заемаха местата си,милвани от лекият пролетен полъх.
Вървеше по прашната улица,а светът не беше същия,в този миг тя се раждаше отново,за един по-добър живот.
Захвърляше един по един тежките куфари-препълнени със стари,излишни и сиви спомени.Дори не си правеше труда да ги подреди,те просто оставаха на пътя и асфалта ги поглъщаше жадно,заличаваше ги завинаги.Болезнените грозни картини на предишното съществуване не потъваха в съзнанието й,не и този път,те просто се изпаряваха,мъглата ги отнасяше със себе си.И всичко това я освобождаваше...най-после можеше да се изтръгне от тъмницата на собствената си тъга.
Почувства се по-силна от всякога,усети неописуема лекота в крайниците си.. Затича се,имаше чувството,че лети,че въздушните струи я понасят върху крилете си..
А там..в края на алеята,седеше той,усмихнат и спокоен.Слънчевите лъчи се отразяваха в гъстата му черна коса и й придаваха вълшебен блясък.И този блясък приличаше на истински ореол.
Погледна я...този поглед повече не се отмести от изпълнените й с живот очи.Тя отново се затича,той също...Спря за миг,но само за миг и се хвърли в прегръдките му.Те бяха тези,които я пречистваха от миналото,те бяха тези,които я закриляха от злото,те бяха тези,които успяха да стоплят безжизнените й сетива.
И този миг щеше да трае вечно,защото той беше нейният ангел в човешки образ. Той превръщаше умиращите тонове на зимата в зараждащото се великолепие на пролетта,той изтръгваше с нежни целувки иглите от крехкото й тяло,той сътворяваше живота и поддържаше нейния... Той беше повече от човек,той беше всичко... и щеше да остане до нея завинаги.. A там,между сключените му в прегръдка рамене,тя най-после се чувстваше щастлива..
Оковите около краката й скърцаха гръмко,но с лекота се изнизваха от ранените глезени.А раните се скриваха една по една и кожата пак добиваше предишната си цялост,сякаш никога не е била разкъсана.Дрипите от гърба й капеха подобно на есенни листа,но вместо да породят тъга от загубата си,те пораждаха само радост,свобода...живот.
Слънцето обгръщаше изнемощялото й тяло,рисуваше по него нови нюанси,вливаше в жилите му живителен сок.Залепналите от студ устни потрепваха и се изпълваха с руменината на току що напъпил ябълков цвят.Невчесаните кичури коса се подреждаха сами и заемаха местата си,милвани от лекият пролетен полъх.
Вървеше по прашната улица,а светът не беше същия,в този миг тя се раждаше отново,за един по-добър живот.
Захвърляше един по един тежките куфари-препълнени със стари,излишни и сиви спомени.Дори не си правеше труда да ги подреди,те просто оставаха на пътя и асфалта ги поглъщаше жадно,заличаваше ги завинаги.Болезнените грозни картини на предишното съществуване не потъваха в съзнанието й,не и този път,те просто се изпаряваха,мъглата ги отнасяше със себе си.И всичко това я освобождаваше...най-после можеше да се изтръгне от тъмницата на собствената си тъга.
Почувства се по-силна от всякога,усети неописуема лекота в крайниците си.. Затича се,имаше чувството,че лети,че въздушните струи я понасят върху крилете си..
А там..в края на алеята,седеше той,усмихнат и спокоен.Слънчевите лъчи се отразяваха в гъстата му черна коса и й придаваха вълшебен блясък.И този блясък приличаше на истински ореол.
Погледна я...този поглед повече не се отмести от изпълнените й с живот очи.Тя отново се затича,той също...Спря за миг,но само за миг и се хвърли в прегръдките му.Те бяха тези,които я пречистваха от миналото,те бяха тези,които я закриляха от злото,те бяха тези,които успяха да стоплят безжизнените й сетива.
И този миг щеше да трае вечно,защото той беше нейният ангел в човешки образ. Той превръщаше умиращите тонове на зимата в зараждащото се великолепие на пролетта,той изтръгваше с нежни целувки иглите от крехкото й тяло,той сътворяваше живота и поддържаше нейния... Той беше повече от човек,той беше всичко... и щеше да остане до нея завинаги.. A там,между сключените му в прегръдка рамене,тя най-после се чувстваше щастлива..
0 comments:
Post a Comment