time is passing by...

Току що върнах един час от живота си,цял един час...
Замислял ли си се колко много неща могат да се случат в промеждутъка от тези 60 минути,3600 секунди и т.н..? много...ужасно много.

Замислял ли си се,че на света съществуват хора,за който този един час е всичко,време което осмисля или обезмисля цялото им съществуване. Дали е възможно в момента някое новородено бебе да поема първата си глътка живот,или пък възрастен човек да поема последната... ?

Колко ли хора в момента са щастливи и копнеят мига да не свършва никога или колко плачат,заровили глави в ръцете си,и се молят тези сълзи да са последните..

Всъщност имаш ли представа колко мисли могат да минат през главата ти за този един час?
Дали именно той не е решаващ,време,в което можеш да поправиш злините от предходния,да прегърнеш любовта на живота си,да потърсиш смисъла...защото той е навсякъде...

Отвори очите си! Всичко това е около теб,предоставя ти се възможност да бъдеш такъв какъвто винаги си искал да бъдеш..себе си..

Единствено времето не забавя ритъма си,колкото и да се опитваме да го спрем...

Спомни си за времето когато беше малко дете,когато всичко в теб беше истинско и невинно,когато съблазнителните нотки на живота все още не успяваха да завладеят сетивата ти,когато беше такъв какъвто поискаш....пират,магьосник,художник,футболист,жонгльор..
Или пък ти,превърни се пак в принцесата,която толкова много обичаше,рисувай кривите си цветни линийки по стената,представяйки си,че са великолепен замък....

Похапвайте череши на воля,без да се страхувате,че чисто новата ви бяла блуза се е превърнала в парцал от черешовият сок. Бъдете истински..

Единствено времето събира и разделя пътищата,изгражда и руши бариери..
И ти ще чакаш пасивно?

Постоянно си мислиш какво би било,ако можеше да върнеш времето назад,ако можеше да получиш още един шанс,а когато времето се усмихне лъчезарно,с онази вечнобързаща гримаса и ти предостави възможност,ти забравяш мислите си.. Забравяш колко много си искал нещо подобно и пропиляваш малкото време,което ти се поднася.Гледаш на него като на някаква даденост и го използваш единствено за добавка към и без това скучното съществуване..

Прегърни ме...студено ми е...вече е нощ,а как искам поне за този един час да ми е топло.. Не забравяй,че току що върнах миг от живота си назад,аз не искам да седя безучастна,искам да го променя.. А ти искаш ли??...искаш ли да ме гушнеш нежно?... да ме стоплиш?

Plain White T's - Hey There Delilah

Текстът казва достатъчно...всичко останало са просто подробности.Песничката ме зарадва много и все още продължава да го прави :)))) Така че,благодаря ти!! Обичам да съм весела... *усмих*

in the arms of her eversleeping aim..

Тя продължаваше да крачи,но този път пълният с болка поглед не беше устремен към земята,топлите кафеви очи не потъваха в нищото.Този път погледа й като че ли пронизваше хоризонта със своята увереност. Забърза крачката...вървеше без да се обръща назад.
Оковите около краката й скърцаха гръмко,но с лекота се изнизваха от ранените глезени.А раните се скриваха една по една и кожата пак добиваше предишната си цялост,сякаш никога не е била разкъсана.Дрипите от гърба й капеха подобно на есенни листа,но вместо да породят тъга от загубата си,те пораждаха само радост,свобода...живот.
Слънцето обгръщаше изнемощялото й тяло,рисуваше по него нови нюанси,вливаше в жилите му живителен сок.Залепналите от студ устни потрепваха и се изпълваха с руменината на току що напъпил ябълков цвят.Невчесаните кичури коса се подреждаха сами и заемаха местата си,милвани от лекият пролетен полъх.
Вървеше по прашната улица,а светът не беше същия,в този миг тя се раждаше отново,за един по-добър живот.
Захвърляше един по един тежките куфари-препълнени със стари,излишни и сиви спомени.Дори не си правеше труда да ги подреди,те просто оставаха на пътя и асфалта ги поглъщаше жадно,заличаваше ги завинаги.Болезнените грозни картини на предишното съществуване не потъваха в съзнанието й,не и този път,те просто се изпаряваха,мъглата ги отнасяше със себе си.И всичко това я освобождаваше...най-после можеше да се изтръгне от тъмницата на собствената си тъга.
Почувства се по-силна от всякога,усети неописуема лекота в крайниците си.. Затича се,имаше чувството,че лети,че въздушните струи я понасят върху крилете си..
А там..в края на алеята,седеше той,усмихнат и спокоен.Слънчевите лъчи се отразяваха в гъстата му черна коса и й придаваха вълшебен блясък.И този блясък приличаше на истински ореол.
Погледна я...този поглед повече не се отмести от изпълнените й с живот очи.Тя отново се затича,той също...Спря за миг,но само за миг и се хвърли в прегръдките му.Те бяха тези,които я пречистваха от миналото,те бяха тези,които я закриляха от злото,те бяха тези,които успяха да стоплят безжизнените й сетива.
И този миг щеше да трае вечно,защото той беше нейният ангел в човешки образ. Той превръщаше умиращите тонове на зимата в зараждащото се великолепие на пролетта,той изтръгваше с нежни целувки иглите от крехкото й тяло,той сътворяваше живота и поддържаше нейния... Той беше повече от човек,той беше всичко... и щеше да остане до нея завинаги.. A там,между сключените му в прегръдка рамене,тя най-после се чувстваше щастлива..

the other side of the Moon..

"Селена (някъде се среща като Мена) в древногръцката митология е богиня на луната, сестра на Еос (зората) и Хелиос (слънцето). Отъждествявана е с Артемида и Хеката. Дъщеря на титаните Хиперион и Тея, а според други митове на титана Палант и Никта. Селена се влюбила в Ендимион, който бил толкова красив, че заради красотата му Зевс го взел при боговете на Олимп. Към неговата красота не останала безразлична и Хера и като забелязал това, Зевс обрекъл Ендимион на вечен сън в Латмийската пещера в Кария. Там го намерила Селена и останала поразена от красотата на спящия младеж. Оттогава, се счита, че щом Луната се скрие зад облаци, Селена се спуска към пещерата да целуне спящия Ендимион."

Грешница

Когато луната зад облак се скрива,
Селена се връща при своя любим...
А аз плача нямо,свита зад скрина,
отново съсипвайки тежкия грим..

Греховете ми са толкова ръждиви,
че вече няма,нищо платонично в тях.
Да можех пак да бъда самодива
и погледът пропит със лъст,да стане сляп.
Да можех в сън да се изгубя,
да стопля с длани нечий тъмен взор-
така и себе си не ще погубя,
и ще изтръгна с нокти грозният позор..
Да можеше духа си да оттърся
от демоничните оферти на греха,
бих дала всичко за да те потърся-
мила моя,чистичка душа..

Богиньо нощна,донеси ми блясък,
за да си върна детските очи..
Омръзна ми да бъда роб на плът и вопъл.
Спаси ме за последно...а после пак се скрий...

Влюбвал ли си се някога в сън? Да,точно така...правилно прочете,в СЪН! Не гледай монитора със съмнение...аз просто ще ти разкажа.....

"Преди време чух една реплика,която прониза съзнанието ми...нали знаеш как става,сякаш времето и пространството се сливат и забавят хода си.След това каквото и да става няма кой знае колко голямо значение,в главата ти се върти един пасаж,които осмисляш ли осмисляш.Това откъсване от реалността е просто рожба на моментната ти настройка към ...към всичко."

Дълго време мисли преди да го изрече гласно.От едната страна стоеше тя-меланхоличка,загубена някъде сред мечтите си,а от другата нейният вътрешен глас.А той както в 90% от предходните случаи се опитваше да я разубеди и стриктно спазваше вече утвърдените си правила.Но това няма голямо значение.....в крайна сметка тя беше човека,който взимаше решенията. Въздъхна уморено и най-после изрече онези няколко думи,толкова прости,а в същото време... "Когато няма истински живот,хората живеят с миражи."

Сънят беше минал,какво значение имаше дали ще го каже сега...или после...или изобщо ще се опита да го забрави.Истината е,че този цитат беше нахлул безскрупулно в съзнанието й и смяташе да се загнезди там за доста дълго време.Не защото му беше много уютно да се помещава в едно толкова разхвърляно място,като мислите на едно объркано момиче,просто нейния живот го бе провокирал. Провокацията дойде от там,че цялото й същество се превърна в един мираж...извинявам се,ТЯ го превърна. Омръзна й винаги да бъде неразбрана,самотна,изолирана от останалия свят,но и не искаше да е като другите..ненавиждаше онази 'оригиналност',която пъплеше по хората,като бълхите по селските кучета.Искаше да бъде себе си...обичаше себе си...нито прекалено много,нито твърде малко,по-скоро в рамките на нормалното.Но сама съзнаваше,че не е създадена,за този свят.Естествено беше съвсем далеч от мисълта,че е 'избрана',гениална или други такива епитети,събиращи в себе си свръхкачества.Просто душата й беше прекалено крехка...явно нямаше способността да изгради онази стена,която да я предпази от гнусните лапи на още по-гнусното ежедневие. Затова и доста хора се опитаха да си откраднат част от нея,като виждаха стените й незащитени,кой по-голяма,кой по-малка...

И така се нижеха разочарование след разочарование...дори и слънчевата усмивка се скрива,когато студеният въздух нахлуе в покойте му..

Уморена от всичката чернилка,която успя да погълне душата й...тя се затвори в себе си..изпитваше потребност да бъде сама,но в същото време се чувстваше самотна..

А после и онзи сън...сън,в които всичко беше перфектно,платонично,цветно...но не и истинско.Влюби се в съня си,макар да знаеше,че реалността е друга..Или по-скоро се влюби в човека,когото свързваше със прословутия сън..в крайна сметка поне беше влюбена в нещо.

Последва разочарованието от същата онази гнусна действителност,но все още не искаше да приеме,че животът й не е истински. Какво всъщност означаваше 'истински' живот?!?

Не беше ли онзи смисъл...онези цели и мечти,които всеки(почти всеки) поставя пред себе си,които крепят духа му и го карат да се бори за постигането им.? Е,ако е така...то тогава тя имаше всички тези желания и копнежи..нейната цел беше да намери него,човекът от съня.

"Преди време чух една реплика,която прониза съзнанието ми...нали знаеш как става,сякаш времето и пространството се сливат и забавят хода си.След това каквото и да става няма кой знае колко голямо значение,в главата ти се върти един пасаж,които осмисляш ли осмисляш.Това откъсване от реалността беше просто рожба на едно минало състояние .Сега съм друга! Разбрах,че не миражите правят истинския живот,а отбягването им..търсенето на красота в реалността,а не в сънищата.."

"Кармин"

„Лудите са навсякъде”...и най-вече в главата ми.Хах,малките неуморими пакостници обичат да играят на гоненица,гъделичкайки съзнанието ми.Явно се опитват да провокират все още детската ми фантазия.А дали ги има изобщо?! Кармин,та кармин....за какво ми беше тази боя?!
Сега косата ми е червена,карминено-червена..нищо особено,но поне не се виждат белите коси.
Вчера синът ми я видя за първи път и се изсмя,каза: „Мамо,ти си се побъркала...знаеш ли на колко години си?”. Знам...разбира сече знам...
Защо според теб всеки ден премествам календара с едно квадратче напред...цели 59,а как ми се иска да бяха 19.
„Ти си се побъркала”...ех,баща ти също ми го казваше понякога,най-често когато се карахме...
Горкичкият,острия бронхит го съсипа,но така и не склони да спре проклетите цигари.Дано поне там горе му е комфортно...дано пие водка с портокалов сок,толкова много я обичаше..Обичаше и червеният цвят,така всъщност успях да го спечеля..
Спомням си първата ни среща,бях облечена с карминена рокля,а дългата ми тъмна коса падаше свободно върху раменете.Излъчвах толкова увереност,но в същото време бях адски притеснена,а той...той гледаше толкова мило,сякаш всеки момент щеше да глътне езика си.Беше прекрасна нощ..още си спомням аромата на лалетата,които ми подари(знаеше,че ги обичам),аромата на неговият одеколон(който всъщност така и не смени),аромата на пролет...
Ех,как обичам пролетта...
Баща ти ми казваше,че съм прекалено сантиментална,но в същото време скрито се радваше,на това мое качество...сигурна съм!Той винаги беше сериозен,мислеше трезво и за двама ни,затова косата му побеля по-бързо от моята.Но дори и бяла,пак беше красива...как обичах да заравям пръстите си в нея.
Всъщност чувал ли си за понятието сериозен мечтател?.. Е,той беше точно такъв..Знам,че звучи противоречиво,че двете думи се самоизключват..но не и при него.
Двамата мечтаехме много и искаш ли да ти кажа коя беше най-голямата ни мечта?..Ти..
Когато се роди,баща ти се разплака за пръв път,плака от щастие.Каква гордост беше за него да гледа как растеш,как малкото му момче се превръща в мъж..а после абитуриентският бал,университета,дипломирането...и разбира се,Мая.
Нямаш представа колко много приличаш на него...с този привидно строг поглед,а в същото време мек и добродушен...имаш същите пъстри очи.
...Дори кавгите ни бяха весели,ха-ха-ха...после всичко приключваше с целувка,топла прегръдка....и нататък няма смисъл да продължавам.
Все още усещам тези прегръдки,събрали в себе си цялата му нежност...
Но,ти не ме слушаш...извинявай,май пак изпаднах в сантименталности.
Как е Мая?...Трябва да дойдете скоро,ще ви приготвя вечеря. Самотна съм в тази голяма къща,защо не се пренесете при мен? ...всъщност няма да се меся в семейните ви отношения...
…След смъртта му всичко се промени...макар че, за мен винаги ще е жив.
Водиха ме по болници...казваха,че не съм добре,дори ти се отчужди от мен. Защо?...аз си бях същата,просто хората се опитваха да ме сринат. Какво от това,че го сънувах всяка нощ,че все още по навик слагах по 3 прибора на масата..Какво от това,че разглеждах постоянно старите албуми,че оставях яденето във фурната,за да е топло,когато се прибере...
После лудницата,от която едва се измъкнах...Добре,добре...няма да я наричам така,а „Лечебен център за хора с психически отклонения”.
Знаеш ли...там имаше и съвсем нормални хора,попаднали в така нареченият „център” заради децата си...Но аз знаех,че ти не си като тях..ти идваше всеки петък,за да ми донесеш чантичка със зелени ябълки,знаеше колко ги обичам...
После,когато остановиха,че съм съвсем добре ме изписаха,а ти и Мая ме чакахте на входа с букет лалета.
Ех...обичам пролетта..
От там ми останаха само спомените за белите,подтискащи стени и шепа горчиви хапчета,които,да си остане между нас,изобщо не пия...
Добре,кажи ми,какъв е смисъла от тях?...мисля,че неведнъж сме говорили по тази тема...щастлива съм,у дома съм...имам си теб и баща ти...извинявай,само теб.(Кого ли заблуждавам,сама казах,че за мен винаги ще е жив.)
И все още ме питаш защо боядисах косата си? Хах,целта ми не беше да се изживявам като светлоотразител...направих го заради него...
И какво от това,какво от това,че няма да ме види?...пък и откъде знаеш,че в момента не се усмихва иронично там горе. От къде знам аз ли? Истината е,че не знам,но го вярвам..
Знам,че когато и другите ме видят,ще им се иска да ме попитат същото като теб ...”Ти наред ли си?”..
Какво ги засяга всъщност?...Какво означава да си наред? Е,ако е да съм като тях..по-добре съм си луда.Честно казано и без това свикнах с малките човечета в главата си,карат ме да се усмихвам.Дори бих казала,че ги заобичах ..и без това този дом е скучен без баща ти...а той знаеше как да ме накара да се усмихна.
Всъщност забеляза ли,че е пролет.Времето е прекрасно...
Трябва да отида на разходка.. А после да откъсна лалета от градината и да ги занеса на баща ти. Как мислиш...дали ще хареса новата ми прическа?...Не се мръщи така де,виж колко е слънчево навън..
Ех,колко обичам пролетта...!!!

Как искам...

Решавам в приказките да се гмурна,
с онези мой сантиментални фрази.
Kак искам в блян да те обгърна
отново...без сърцето си да пазя.

Вълшебен дъх да притая умело
и пак на пресекулки да издишам.
Дори гласа ми да бавно да немее,
как искам с твоя дъх да дишам..

Да се превърна в пясъчен часовник,
а времето да бъде мой палач.
Как искам в мен да те заровя
и да останеш там до вечен здрач..

Обичам те...но се страхувам..
как искам да си тук,сега.
От бързащите дни да те ревнувам
и с тебе,всеки нов да подредя..

Странно,но не мога да подредя мислите си...дори не знам,защо се опитвам да го правя,явно е част от особената ми мазохистична природа.Ще се наложи обаче да променя глупавото летаргично състояние,в което съм попаднала..защото точно сега ми трябва концентрация и бистро съзнание..

П.П : Момчето и момичето от снимката са някакви непознати...но бяха толкова сладки и влюбени,че не се сдържах...

i really miss u ;/ mood:depressed

Толкова много имам да разказвам за дните прекарани в София,а все нещо не ми достига...Не знам дали е воля,муза или пък беден речник.Не,не е нито едно от трите..просто все още не искам да закотвям преживяното,да го привържа към дългата редица от спомени (естествено към хубавите). Мъчно ми е за всичко..дори за странниците,които ме заговаряха(въпреки че понякога ме плашат)...
Върнах се още в понеделник,а ми се иска да не бях..наистина не ми се тръгваше.
Много пъти съм казвала,че по душа съм си от там...и все още продължавам да го твърдя. Плевен ми е омръзнал до болка и вече нямам търпение да минат двете години,които остават,за да се махна. Както се пее в една от любимите ми песнички 'стените на града нямат любов за мен'...майната му,да де беше само това.Имам чувството,че нещо ме притиска,че ме задушава в собствените си прегръдки..кога ще се измъкна от тях обаче,все още не знам..
Пак моите депресарски истории...а той ми липсва повече и повече...с всеки изминал ден.Липсва ми човекът,с когото можех да си говоря за всичко,без да се налага да бъда фалшива и посредствена..липсва ми човекът,който ми напомняше,че трябва да гледам напред с оптимизъм..липсва ми един истински човек...а знам,че не бива..знам,че е странно,дори откачено,знам,че едва ли някога изобщо ще го разбере...но ми липсва ;/

Есен

Есенният ден притваря клепки,
притискам с длани топъл порцелан
и шоколадов дъх се влива в всички клетки
затопля с нежност на сатен..

Глава отпускам уморено,
в на циганското лято, златните нозе
и галя с пръсти морното му чело
с усмивка цветна ми отвръща то..

Процежда се през тежките завеси
едва достигнал слънчев лъч,
а есента със радост го приветства
приседнала до мен,на жълтия килим..

Извира аромат на хризантеми
от кехлибарените и уста
и крият се,все още притеснени
тръпчиви дюли в гъстата коса..

Прегръщам силно топлината
от шоколадовият,жив портрет
събирам от постланата поляна
последни съчки,кестени и цвят...

i wanna perfect party...I wanna perfect soul..

Събота вечер.Дим от току що запалено наргиле..аромат на 'спомени' и портокал.Джин с тоник.Усмивки.Замъглен поглед,но прекрасно настроение...Светещи приятелски очи.И не на последно място фон от весела музика.. Ех,хубаво беше!! *замечтано*

My dream is to fly...over the rainbow....so hiiiiiiigh!! =)

autumn`s child...

Днес е хубав ден...хубав,не само защото още от сутринта слънчевата светлина ме обля и зареди с положителна енергия,а ,и защото Елмо става на 23(не пухеното червено човече).
Мога да говоря много,да започна безкрайната върволица от думи,които да служат за негови пожелания.

Но той е специален за мен и не бих си позволила да го засипя с клишета .... So.... :

Денят е топъл,есенен,специален
Под октомврийското небе,
родило се е мъничко момченце
с очи кафеви,топло кадифе...

Сега момчето е голямо,
гради с упорство своя път..
Но щом отгърне календара,
златистите отсенки го зоват

Е,днес е ден за празник,за усмивки,
летата сочат двадесет и три..
А аз му пожелавам още много,
преплетени с вълнуващи мечти.

Да бъде винаги какъвто иска,
но да запази себе си такъв.
Защото Елмо е велик... единствен
със Слънцето света ще подредят.

Не се получи точно това,което исках...сигурно защото исках да е идеалното пожелание,а идеални неща няма..или пък защото мислите ми са крайно оплетени...но все пак се надявам,че ще му хареса...

Мога да кажа само едно и то е .... Happy Birthday,Elmo...make a wish!!

когато слънцето стане пепел..

Случвало ли ви се е някога да си мислите,че познавате някого...да изглежда като 'слънчице' пред вас-толкова различен и лъчезарен,а в следващия момент да се превърне в апатичен и озлобен човек...?!?!

Не мога да проумея тази рязка промяна в характера на повечето хора.Съвсем разбираемо е да не си винаги 'с усмивка до ушите',но това няма нищо общо.. Едно е да си временно разтроен,безразличен,меланхоличен(мога да изброявам още доста епитети),на мен също се е случвало доста пъти,но друго е да носиш маска.

Нали знаете как плътно прилепват маските към извивките на лицето и в един момент сякаш се сливат с него.Тогава дегизировката започва да се превръща в постоянен реквизит.Винаги е на лицето ти...неотлъчно до теб.В един момент сам забравяш,че я носиш и тя става твоето ново лице,твоята безупречна нова кожа.

Но понякога се случва,някой да проникне в живота и душата ти до толкова,че да изтръгне вече залепналата маска.В този момент си себе си.Такъв какъвто би искал да бъдеш,но нямаш смелост.Заставаш пред този човек с цялата си искреност,чистота и вяра.

След като вече е разголил твоята душа,той съблича и своята.Позволява ти да докоснеш най-деликатните парченца на съзнанието му,поднася в шепите си цялото доверие,което притежава.И,хоп.....маската се връща,оставя болезнени отпечатъци върху съзнанието на доверилия се, неразбиращ човек..

Все още се интересувам от живота на човека под тази маска...не ме разбирайте погрешно..не е както преди...Просто искам да знам кое го озлоби към всичко и всички,кое доведе до поредната апатия.Как може изобщо някой да пожелава нещастия на другиго,без той да му е сторил нещо??? Неразбираемо е за мен..може би просто защото не мога да мразя....а и не искам!!

Жалкото е,че онова слънце,което някога си познавал се превръща в купчина пепел,изгорено от собствената си омраза...жалко,но факт!