Живея между сенките

Живея между сенките
и лутам се в измислици,
а облаци покриват
кристалния ми взор
И кал, преструвки, кървища
се стичат от страните ми,
обрулени от вятъра
на нечий чужд позор
И сякаш черна дупка
е зейнала в сърцето ми,
покрит със грозни кръпки
е нейният отвор..
И само две ръце
мъглата режат с ножици
да дирят сетивата ми,
в житейския затвор

Но те не ме докосват
Не могат да ме стигнат
Ни допир не споделят
И тръгват си… сами…

Трите пласта на сърцето ми

 
Сърцето ми е като многогодишно растение. Многопластово. И всеки пласт, всеки слой, крие някаква история, някаква случка. Малка и незначителна или голяма и незабравима …всички до една са там…

Първият слой е стоманен. Изглежда груб, студен и недодялан. Не привлича с изящност, не е атрактивен за хорското внимание. Но ако дори веднъж проявиш достатъчно любопитство и се огледаш … ще забележиш малката открехната вратичка, инкрустирана върху него. Онзи малък портал към сърцето ми, който е способен да приюти почти всеки, стига той да отговаря на размерите му.

Вторият слой е по-уютен. Облицован е с мека ароматна кора от плачеща върба.
До него успяха да достигнат повечето хора в живота ми. И от егоизъм или страх да не бъдат забравени почти винаги решаваха да дълбаят с метални остриета имената си върху кората на моята върбова обвивка.
Затова този слой е най-наранен, затова този слой най-често плаче. А сълзите му са като лепкава целебна смола, която се стича по цепнатините на дървесния ствол, за да излекува всяка рана. Кехлибарената смола е успяла да заличи почти всички белези, с изключение на онези – най-дълбоките. Те си стоят непокътнати, незараснали и понякога предизвикват онова неприятно пробождане в гърдите.. Но с времето загрубяват …или просто се научих да свиквам с тях…

А когато се появи някой различен, внимателен, който не желае просто да издялка името си в живота ми, а да погали с нежност клонките на плачещата върба… тогава този пласт се разтваря с нежния звук на стара скърцаща врата и го допуска още по-близко до мен.

Третият и последен пласт на сърцето ми е нежна кадифена пелена. Мека и гладка, а в същото време топла и поглъщаща. Това е олтарът, мястото от където трудно можеш да си тръгнеш. И там, върху постеля от карминено кадифе, съм положила твоя образ… Като икона на незнайно божество, в което вярвам с цялата си вяра, на което се прекланям и чиято близост искам да достигна. Там, там си само ти....

П.П. Отново започнах със сантименталните излияния, но просто не мога да мисля за друго. Главата ми ги ражда все едни такива... емоционални мисли... И знам, че трябва да спра да се вглъбявам в себе си и да търся отражението си навън, но нямам желание за това.

Моята хармония е хаосът...

Обичам неподредеността, заедно с всичките й несъвършено пръснати детайли.Обичам да подреждам малките парченца. Събирам ги грижливо, с търпение търся правилното място на всяко едно. И така редя хармонията. Търся приликите, гледам със задоволство как парчетата пасват на местата си …сякаш са създадени винаги да бъдат там. И няма разпокъсаност, няма разхвърляност, няма асиметрия…

Но няма и задоволство… у мен.

И не мога да спра да се питам защо винаги искам да подредя всичко.. Защо искам да го направя перфектно, без никакви видими дефекти, когато не се чувствам щастлива от резултата.

След като подредя света си, винаги идва онази безжалостна потребност да го разхвърлям, да го разбия на парчета. Да хвърлям късчетата с всички възможни сили и в различни посоки. На където ми видят очите.. Иска ми се да руша, да късам, да чупя, да направя така, че нищо да не прилича на предишното. Да направя така, че хармонията да изчезне, да ми донесе хаос. Страшен, пълен, непоправим хаос…
Защото хаосът ме радва. Той е онова, което ми носи истинска наслада. Той носи със себе си онази сладка тръпка да подреждаш, докато не видиш всичко изрядно, напудрено и доведено до финал.

Този хаос ме кара да бъда перфекционист. Затова никога не съм достатъчно удовлетворена от крайния резултат. Хармонията никога не ми се струва прекалено хармонична. Иска ми се да я направя по-добра, да извлека още нещо от нея, да я изстискам до последно, за да ми покаже най-съвършените си форми.
Но все забравям, че съвършенството не съществува, че никога не ще съумея да го постигна. Забравям, че се въртя в омагьосания кръг на собствената си маниакалност. Като дете, което обича да реди домино, аз редя живота си. Блокче след блокче, парче по парче… После с лек замах събарям първото блокче и със задоволство гледам как рухват…едно по едно. И дори не ми е тъжно. Аз просто играя. Затова започвам от начало… отново.

Като смахнат механизъм аз извършвам тези действия по навик. С тях съществото ми се опитва да избяга от монотонното, от тъпите заробващи еднаквости, които сякаш слагат примка на шията ми и я затягат все повече с всеки изминал ден..
Искам да бягам от онова, което ме държи прикована и не ми позволява да помръдна от мястото си.

И не се страхувам да руша, не се страхувам да сривам, защото знам, че винаги съм над руините, винаги мога да продължа. Защото в съзнанието ми винаги ще се появи карта, която да ми подскаже как да подредя елементите. Защото моята хармония всъщност…е хаосът..

"Аз умирам и светло се раждам -

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша."
(Д. Дебелянов)

Colourful...

Цвят след цвят. Трупат се върху други, нови цветове. Множество от цветове и краски.И това трябва да води до хаос, да се превръща в черно. Но не и тук..не и при мен. При мен е просто...пъстроцветно...


Зелено-жълта е зората
Във пламъци горящ, червен обяд
А здрача, къпещ се във сини краски
И виолетова - нощта

И сутрин сънените клепки
Са галени от слънчеви лъчи
От аромат на полска свежест
Уханни билки и магически треви
Карминът спуска се по пладне
Като дебела пелена сатен
Гори със алените ласки
Потапя сетивата в плен
А после синьото ме приласкава
Успокоява всяка фибра на плътта
Отвлича тялото в небесната забрава
Сред морски бриз и бисерна вода
Последен се явява виолетът
Със ложето от балдахин
Сред сенки от лилава лавандула
Се свличам във копнеж необозрим...

В палитри шарени се къпе всичко
Дори оста на моя свят
Върти се в пъстри тонове денят ми
Хармония от непознат, перфектен цвят...

отколонение..

Жълтото цвете на бюрото ми увяхва…безвъзвратно, бързо, безнадеждно. Като любовта ни. Оставих го без вода…ей така, нарочно. Постъпих с него, така както постъпих с нас – гледах го как умира…бързо, безвъзвратно, безнадеждно. И никакво чувство за самосъхранение не се задейства... Дори онова грозновато тлъсто ангелче не се появи за миг на дясното ми рамо, за да каже че греша, да ми зашлеви отрезвителен шамар (или купидонова стрела) и да подреди бъркотията в главата ми. Нямаше го…
„Ужасна си!”….всички повтарят това. И навярно са прави.
Но (почти) никой не пожела да прозре отвъд привидно ужасния воал, паднал върху лицето ми. Никой не го отметна, да да види как се гърчи сърцето ми…голо,замръзнало, само, с ужасна дупка ,зайнала по средата….като дете,захвърлено насред нищото, дете, което още не е научило посоките..
И жълтото цвете не беше виновно. Просто не трябваше да го откъсваш. Трябваше да го оставиш да се радва на живота. Да разцъфва всяка сутрин, после вечер да прибира цветовете си, за да ги предпази от нощта. Щеше още да е живо…да се радва на слънцето, да цъфти за него. Но вече е късно… Твърде късно..
Извинявай, жълто цвете, но вече няма смисъл да ти предлагам вода.Скоро слънцето ще ти отнеме и последните капки свежест.Онова слънце, за което разцъфваше всяка сутрин..
Извинявай и ти,че се отказах толкова бързо…

Защото всичко е в синьо...напоследък..

Отдавна исках да се върна към блога си. Но все нещо ме спираше. Може би воля, може би въображение, може би вдъхновение. А може би просто си мислех, че миналото трябва да си остане минало, че вече съм променена, пораснала…и нямам място тук.

Съвсем скоро обаче успях да осъзная, че изобщо не е така. Че не съм се променила до толкова, за да се отчуждя от самата себе си и че не мога просто да си ‘тръгна’, да оставя всичко преживяно в сенките на едно минало, за което не искам да си спомням. Защото искам! Спомних си! И ще си спомням….

Исках първата ми публикация след толкова много време….да е продължение на един мой разказ, тъжна и сантиментална история. Но днес ми е весело. Днес един човек се посвети на задачата да превърне последния ден от 19-тата ми годинка….в щастие.. Затова ще напиша нещо хубаво, нещо оптимистично. Което да ме зарежда за напред, и да ми напомня как се чувствам.

Липсваш ми….

И мисълта ми бяга

Като мастилено петно

По белите ми листи

И се размазва, губи се…

Но продължава

Да цапа с синьо

Всичко…

И гледам празни междуредия..

А върху тях рисувам

Ясните контури на

Очите ти..

И падам в синя безнадеждност

изгубвам се във съзерцание

Усмихваш ми се

Между думите..