Моята хармония е хаосът...

Обичам неподредеността, заедно с всичките й несъвършено пръснати детайли.Обичам да подреждам малките парченца. Събирам ги грижливо, с търпение търся правилното място на всяко едно. И така редя хармонията. Търся приликите, гледам със задоволство как парчетата пасват на местата си …сякаш са създадени винаги да бъдат там. И няма разпокъсаност, няма разхвърляност, няма асиметрия…

Но няма и задоволство… у мен.

И не мога да спра да се питам защо винаги искам да подредя всичко.. Защо искам да го направя перфектно, без никакви видими дефекти, когато не се чувствам щастлива от резултата.

След като подредя света си, винаги идва онази безжалостна потребност да го разхвърлям, да го разбия на парчета. Да хвърлям късчетата с всички възможни сили и в различни посоки. На където ми видят очите.. Иска ми се да руша, да късам, да чупя, да направя така, че нищо да не прилича на предишното. Да направя така, че хармонията да изчезне, да ми донесе хаос. Страшен, пълен, непоправим хаос…
Защото хаосът ме радва. Той е онова, което ми носи истинска наслада. Той носи със себе си онази сладка тръпка да подреждаш, докато не видиш всичко изрядно, напудрено и доведено до финал.

Този хаос ме кара да бъда перфекционист. Затова никога не съм достатъчно удовлетворена от крайния резултат. Хармонията никога не ми се струва прекалено хармонична. Иска ми се да я направя по-добра, да извлека още нещо от нея, да я изстискам до последно, за да ми покаже най-съвършените си форми.
Но все забравям, че съвършенството не съществува, че никога не ще съумея да го постигна. Забравям, че се въртя в омагьосания кръг на собствената си маниакалност. Като дете, което обича да реди домино, аз редя живота си. Блокче след блокче, парче по парче… После с лек замах събарям първото блокче и със задоволство гледам как рухват…едно по едно. И дори не ми е тъжно. Аз просто играя. Затова започвам от начало… отново.

Като смахнат механизъм аз извършвам тези действия по навик. С тях съществото ми се опитва да избяга от монотонното, от тъпите заробващи еднаквости, които сякаш слагат примка на шията ми и я затягат все повече с всеки изминал ден..
Искам да бягам от онова, което ме държи прикована и не ми позволява да помръдна от мястото си.

И не се страхувам да руша, не се страхувам да сривам, защото знам, че винаги съм над руините, винаги мога да продължа. Защото в съзнанието ми винаги ще се появи карта, която да ми подскаже как да подредя елементите. Защото моята хармония всъщност…е хаосът..

"Аз умирам и светло се раждам -

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша."
(Д. Дебелянов)