"Синята птица"

Ето,че мина още един ден,а ти пак седиш там,опрял глава върху дланта си,прещраквайки каналите на телевизора с другата ръка..Пак там,на старото,прогнило канапе,което толкова обичаш...до прозореца в хола.Така те оставих и вчера и онзи ден...и миналата седмица,а ти дори не обърна внимание.
Така минават часовете ти,в гледане на ‘сърцераздирателни драми’ от големият екран...гледаш ли ги всъщност? По-скоро оставаш буден пред тях единствено по навик.Навик,чието начало не помниш...а края се губи някъде в безкрайността,дори да се опиташ да го стигнеш,той се изплъзва с лекота.
Онзи ден беше слънчево,вчера пък валеше...но в теб времето беше идентично,нито един мускул не се сви,за да отбележи недоволство или радост от външните промени...нито един мускул не трепна и когато влязох в стаята,стоеше си все така обгърнат в безразличие.А аз дойдох просто,за да те зарадвам...за да ти донеса чаша топъл билков чай,но не със захар..а с лъжичка мед и резенче лимон..Нека пием чай,какво ще кажеш? ...кого ли заблуждавам..май себе си. Отговора пак ще бъде същия..с навъсените си мътни очи ще ме погледнеш и ще кажеш: „Предпочитам кафе.”
После ще се обърнеш и ще продължиш да гледаш вечните дилеми на латино-американците..Но недей,не се опитвай да скриеш чашата от вчера,чашата с вече засъхнали парченца кафена утайка..когато пак ти предложих глътка ароматен чай..
Вече те познавам твърде добре,макар да не ме допускаш толкова близо до себе си.
Научих се да разпознавам хората ,а ти дори не си направи труда да завоалираш личността си,така че да има повече от една интерпретации.. Ти не си просто отчаян човек,няма за какво,винаги получаваш каквото поискаш,ти просто си безразличен.
Попаднал в клопката на менталната апатия дори не търсиш начин да се освободиш,напротив сам затягаш пружината и това ти харесва.Харесва ти да седиш безучастен към случващото се...да живееш живот,в които днешния ден по нищо не се различава от вчеращния,няма да се различи и от утрешния. Всъщност думата ‘живееш’ ли казах? Ти просто пребиваваш,изолиран в собствената си непроветрена стая и май аз съм единствената,която се сеща,че там още има човек.Груб,повърхностен и незабележим...но все пак човек.. Но ти си незабележим,защото сам си избрал да е така. Толкова привлекателни ли ти се сториха деспотичните прегръдки на сивото ежедневие?!?...Явно достатъчно привлекателни,за да отблъскваш всичко живо,което се приближи до теб и да се отдаваш на монотонните дни безрезервно.
Днес не дойдох по няколко причини....за да не снемеш усмивката от лицето ми с вечно киселата си физиономия и за да не се унижавам,връщайки пак пълната чаша с билков чай. Едва ли ще ми отделиш повече от две думи,а аз просто исках да помогна..но разбрах,че когато човек не иска да си помогне и другите са безсилни. Пък и защо трябва да се опитвам да те откъсна от нещо,което очевидно ти харесва..
Просто погледни навън,виж колко голо е всичко, сезоните се смениха,дните се превърнаха в година...после и две,а ти дори не забеляза.Всяка сутрин точно в 7:30 крачеше по градинска алея,хващаше автобуса и отиваше на работа. Не забеляза дори и когато малката синя птичка отлетя,уморена да гледа грозното еднообразие.Замина някъде далеч,където песента и ще успее да сгрее поне едно сърце,защото каузата при теб бе неуспешна.
В момента се чудиш каква изобщо е тази глупава птица и за какво ти говоря? Не се и съмнявам,знаех,че не си подозирал за съществуването й...тя също знаеше...нищо,че така упорито се опитваше да ти го припомни,с прекрасната си жива песен.Докато накрая просто не се отказа...
Това правя и аз,отказвам да се меся в живота ти...и сигурно това ще ти достави облекчение...само ти знаеш. А аз дори не знам къде отивам...но във всеки случаи ще е някъде,където песента ми ще бъде чута,където ще сгрее нечие сърце и ще разчупи пагубното монотонно пребиваване..