Аз винаги ще гоня вятъра...

Аз винаги ще гоня вятъра. Такава съм – хаотична, търсеща, непостоянна... И никога не ще бъда константата в нeчий живот, докато съм променлива в своя собствен.

Или поне така мисля. Мислех...

Защото всъщност искам точно обратното. Искам някой да сграбчи изплъзващата ми се ръка. Да ме погледне в очите и дори без думи да ми покаже, че иска да гони вятъра заедно с мен. Макар да е налудничаво, безсмислено, против всякаква здрава логика.

Искам просто да си там. Искам да бъдем два препускащи елемента в един свят без константи, без заробващи очаквания и монотонна вглъбеност. Искам да не знам какво ще стане утре. И шестото ми чувство да закърнее от въздушните тласъци на вятъра.,,

Просто да си там. Винаги. Да не ме пускаш. Да не ме оставяш да избягам. Не и този път. Защото знам перфектно как да оставям всичко зад себе си.

Не, не съм толкова умна, колкото си мислиш. И аз правя грешки... като всеки друг. Импулсивна съм. Емоционална. Бързо сменям контрастите в живота си. Точно като вятъра. Затова и толкова много ми приляга да го следвам.

Но понякога се уморявам от цялото това скитане. Уморявам се да оставям парчета от себе си навсякъде откъдето мина. И да не ги прибирам. Да трупам спомени и да ги складирам в архивите на съзнанието си. Искам просто един от тях никога да не свършва.

Искам онзи пласт на сърцето ми винаги да е отворен. За теб. Искам да го пазиш. Не искам да дълбаеш. Искам да ми покажеш, че светът ще е такъв, какъвто си го направим.

Защото винаги търсим половинката си. Ама онази, която е досущ като нас. Която чете мислите ни без да сме ги изрекли. В която виждаме собствените си слабости и качества. А такава не съществува. Дори образът в огледалото не би могъл да е същинско отражение на самите нас, а просто подобие, заблуда, измама…

Половинката ни сама по себе си е различна. Понякога тази различност ни дразни, провокира лошата ни страна. А друг път й се смеем от сърце. Но в това е чарът й. Да се научим да я разбираме, въпреки че не е като нас… Да й поверим най-личните си мисли, усещания, желания …и да очакваме същото в замяна.

А моята половинка… тя трябва да е готова за едно дълго пътуване. Ще й се наложи да премине през лек галещ бриз, до повличащи урагани. Тя ще открие, че често се колебая. Бягам, защото не знам от какво имам нужда. Изпадам в панически ужас, че никога няма да открия точно онова, което да ми е достатъчно. Боя се, че от цялото това бягане, накрая ще избягам от самата себе си.

Обаче понякога се спъвам в крайъгълните камъни. Падам от пиедестала на вятърничевата си природа. И боли. Боли ужасно. Но не и когато ти си там.

Когато си там…болката отминава бързо. Помагаш ми да стана. Да забравя за ожулените си лакти и да продължа…с усмивка. Защото "това не е краят на света". И можем да продължим да гоним вятъра…заедно.

Звучи егоистично. Особено при толкова честата поява на глагола „искам” в среднощните ми бръщолевения. И честно да си призная…малко ме е страх. Страх ме е, че ще се умориш. Че ще прозреш колко наивно е всичко това. Не си единственият, който се страхува.

Лесно затварям страниците на живота си, късам…хвърлям в кошчето, препълнено от чернови. Но тази. Тази не успях да затворя. Дълго се взирах в нея. В онези изписани редове, където съзирах себе си. И не можех да я скъсам. Защото там има нещо истинско, нещо мое. Нещо, което е мога да затворя. Не искам…

Но това са само думи. Думи, които сами по себе си не значат нищо (или всичко). Думи, които все още не смея да изрека. Затова се надявам, че ще ги прочетеш поне след известно време… До тогава – накъдето ни отвее вятърът.