"Пред есенната нощ" -Т.Т.

"Над вечерния друм на вечер свежа
опиянени висини блестят;
сърце, в което бърже зрей копнежа,
очи, в които облаци летят!

За първа нощ небето се приготвя,
на вейка сетен славей се люлей,
повлякла над полето златна котва,
отсянка тъмна носи се и тлей.

Що носи тя, нектар или измами,
от зла съдба ли чер написан лист,
на бурите развяното ли знаме,
или на феникс образа лъчист?

Над вечерния друм на есен свежа
опиянени висини блестят:
сърце, в което бърже зрей копнежа,
очи, в които облаци летят!"

(Теодор Траянов)

Плевенският "Горски дух" !!!

Нощта обгръща с пълнолунието си всеки уличен камък..навън е тихо,лампите една по една потъват в дълбок сън,а на мен ми се говори за изкуство.

Преди малко се върнах от театър.Гледах новата постановка на Богдан Петканин (нашият режисьор) и меко казано бях очарована. Вярно е,че има доза пристрастие в преценката ми,но младите актьори бяха страхотни!

Всъщност е време да кажа,че ходих на "Горски дух" по А.П.Чехов. Както винаги (почти) Богдан беше решил да заложи на руски автор,явно са му слабост.Представлението всъщност се водеше комедия,като гостуващ актьор беше Руслан Мъйнов.

Но няма как да не похваля младите актьори на ДКТ "Иван Радоев"-Плевен....и въпреки,че вече го направих,си мисля,че повече овации никога не се излишни,особено когато са заслужени.. Ива,Адриан,Серго,Добрев,Цецо,Владислава,Сашо..всички те бяха оригинални сами по себе си,с образ открояващ се напълно от останалите.Изключително органични и въздействащи те сътворяваха нов живот на сцената,пренасяха ни в едно друго пространство на човешки взаимоотношения.

Спектакълът прескача условността на жанра и актьорите играят в натурална среда сред земя, кал, вода и прах. Около трагикомичния герой на Мъйнов е ситуирана цялата история. В нея има агресивност, крайни чувства, страсти, които са обвити от самия А.П.Чехов с много елементи на пародията. (news.bg)

Тези хора,както винаги ми напомниха защо обичам театъра..с всяко движение,всяка реплика и поклон.Повечето от тях познавам лично и съм изключително доволна от факта,че имам удоволствие да контактувам,и играя с такива прекрасни личности.Да,те преди всичко са личности,скромни и земни хора,но изключителни професионалисти.

Театърът ми липсва...както уморителните 8-часови репетиции,така и вълшебното чувство на доволство,както леките спречквания с 'колегите',така и бурните ръкопляскания на публиката.

Вярно е,че едва ли някога ще стана професионалист като тях,просто защото мечтата ми е друга,но винаги ще нося в себе си всеки миг прекаран в театъра.Защото тези мигове са незабравими...едни от най-красивите,изпитани до сега :)

есенна неразбория от мисли..

Напоследък музата тотално ме е забравила или ако се появи,то е само,за да възбуди въображението ми и пак да изчезне. Опитвам се да пиша разни неща,но или не успявам да ги завърша,или изобщо не ми харесват...

Мразя периодите,когато нямам вдъхновение...чувствам се така сякаш нещо ми липсва,сякаш съм изпаднала в творческа 'дупка',от която изглежда някак непосилно да се излезе.Може би просто прекалено много мисля и това ми е проблема.. Но наистина ми се пише..а не мога ;/

Надявам се,че изразът "Затишие пред буря" ще проработи в този случай..само дано не се получи нещо от рода на 'затишие,пред още по-голямо затишие'. Честно казано от една страна аз съм си виновна,защото покрай училището и всички скъпи за мен хора,които заминаха далеч(всъщност са само 2ма) леко позанемарих останалите неща..

Уф,вече не знам какво да мисля,знам само че изпитвам неописуема нужда да чуя думите "Всичко ще е наред." (помня,че Емо ми ги каза веднъж). Дори не е нужно да са изречени по същия начин...искам просто да получа онова писмо,заради което проверявам пощата си по 5 пъти на ден.

Мъчно ми е за него..и знаех,че ще стане така,но не мога да направя нищо по въпроса,освен да чакам гореспоменатото..

Правя неща,за които дори не мога да дам обяснение...примерно това,че дадох втори шанс(нещо,което почти никога не правя,за хора,които са ме разочаровали) на един човек.. Утре ще се видя с него и нямам представа какво ще стане,всъщност не ме и интересува особено..Изобщо не очаквам да усетя онази тръпка,която всички много добре познаваме,по-скоро пак ще почувствам онова гадно чувство на безразличие. Съжалявам!!!! ..не съм такава,но просто разочарованията ме накараха да бъда..

Чувствам се като пълна идиотка...всичко е някак си безцелно,затова и повечето неща,които искам просто се преобръщат на опаки. Ето,пак се оплаквам,а някак си не ми се искаше,но дори първоначалната идея се загуби някъде из заплетеното кълбо от мисли.. А времето е облачно...и есента ме обгръща..

Вамп..

Вамп

Жълти,ококорени зеници,
забулени в цигарен дим.
Нокти алени,злокобни,
готови за похода мним.

Дълга,абаносова грива,
придаваща дяволски чар.
Плът бяла и нежна-но груба.
Дързък поглед,леден опал.

Бледа,призрачна осанка,
устни винени-кръв.
Тяло мъртвешки студено,
служещо само за стръв.

Зъби,бисерно бели,
остри парчета стъкло,
чакащи своята жертва,
за да отпият глътка живот.

When will I see you again..?!?

Последните дни определено нямах време за блога си.. И общо взето не се случи нищо интересно,просто в даскало ни засипват със задачи(да,знам че е едва третия ден,но това е 'предимството' да учиш в МГ). Поне правя нещо,което да заема мислите ми,за да не хвърчат ту в София,ту в Гърция.. Да...за жалост ;/ Елмо също замина. Още вчера хвана влака за Атина. Бях малко стъписана,когато ми съобщи,че трябва да замине по-рано от предвиденото..но такъв е живота-изненадващ(понякога доста неприятно). Надявам се,че при него всичко ще е наред и студентството ще му се отрази добре. ;)
Видяхте ли,че онези мой думи(които всъщност не са мой),а именно "People always leave" се оказаха реални. Само дето тук не говоря за разни тийнейджърски сериали,а за истински хора,които наистина ще ми липсват.. Съвсем не съм забравила,че същата реплика си има и продължение,но ще повярвам в него,чак когато го видя с очите си.
Знам,че поста ми е объркан...дори не знам какво точно исках да представлява. В крайна сметка просто от няколко часа слушам нашата песничка (моя и на Елмо) и се чудя как ли е в момента..надявам се,че скоро сам ще ми каже. :) А до тогава...

When will I see you again?
When will we share precious moments?
Will I have to wait forever?
Or will I have to suffer and cry the whole night through?

When will I see you again?
When will our hearts beat together?
Are we in love or just friends?
Is this my beginning or is this the end?
When will I see you again?

Влакове,театър..и ябълки от Пловдив

Най-после пътуване и за мен... хах,дори пропуснах първия учебен ден (не,че съжалявам ;р)..

За два дни с Мардж изминахме скромното разстояние от Плевен до Пловдив и обратно.Наситихме се на красиви гледки,прекрасни емоции и естествено нелюбезно отношение от страна на работещите в БДЖ :) Но не се оплаквам,все пак нещата бяха горе-долу премерени,колкото груба беше служителката в Пловдив,толкова добра и услужлива беше тази в София,жената със звучното име Спасийка(е,в дадената ситуация наистина ни 'спаси' :D). Общо взето пътят мина леко и приятно,в сладки приказки,решаване на кръстословици и солидна доза смях.

А Пловдив...има ли нужда да коментирам?! Прекрасен град! Неслучайно е един от любимите ми български градове...

На гарата ни посрещна братовчеда на Мардж,а в апартамента и останалите членове на семейството -леля Нели,и Невена. Страхотни хора,останах с много добри впечатления от тях.И това,че бяха в ремонт изобщо не попречи на гостоприемството им,напротив,те бяха хората,които направиха престоя ни там доста приятен.

Но пропуснах съществената част,която всъщност беше и причината за двудневното ни пътешествие,а именно "Мъртвешки танц" (под режисурата на Маргарита Младенова от "Сфумато"). Представлението влизаше в програмата на театралния фестивал "Сцена на кръстопът",който се провежда ежегодно в Пловдив.

Е,честно казано очаквах нещо повече. Пиесата наистина беше смислена и ясно се очертаваше идейния замисъл,но в актьорската игра се наблюдаваше едно пренасищане на определени детайли в говора и самите образи на героите. Омразата беше водещата сила,като те представяха един свят,в който живота е 'ад' или 'количка с лайна'. Свят на омраза между крепителите на едно семейство(съпруг и съпруга),които 'живеят',чакайки другия да умре.Хора,роби на самите себе си,които контакуват единствено чрез ненавистта,изолирани от останалия 'мръсен' свят.Проклинащи живота,които им се е паднал,те желаят смъртта,но същевременно се боят от неизвестното,което върви паралелно с нея.Танц на живи мъртъвци,танцуващи валс под мелодията на погребалните маршове...

През цялото време сцената беше затъмнена..декорите,музиката..всичко се вписваше идеално в обстановката,но някои режисьорски решения относно сценичното поведения бяха прекалени..Бързия ритъм на говора,еднаквостта между отделните персонажи,преиграването в отделни моменти,без всичко това представлението щеше да бъде по-добро (естествено мое мнение)...но,това си е режисьорска работа...

В крайна сметка излязох от театъра със смесени впечатления,нещо,което не попречи на веселото ми настроение.

Днес си направихме няколкочасова разходка из града(дори посетихме някаква изложба на восъчни фигури) и дойде време за поредния влак :)

А нещата,които си донесох на сам бяха торба пълна с пловдивски зелени ябълки (по настояване на милите ни домакини),снимки и един незабравим спомен!...

Аз,сред восъчните фигури..

Горе краката..!

Цветна тераска

Градският център

Във влака

По пътя за Плевен...

Е,събота и неделя минаха,а от утре ме чакат училище и репетиции...разбира се,и един плик с ябълки, *смиг*...

Мога само да кажа едно голяямооо 'Благодаря' на Мардж,за поканата(нещо,което вече направих). :) И поздрав с песента,която ми се наби в главата по време на пътуването :

Seal- Kiss from a rose...

People always leave! / mood:sad

Минаха едва 2 часа от както се разделихме,а вече ми липсваш ;/...тъжно ми е...

Последната вечер,в която всичко си беше по старому...но не и занапред.

Просто седяхме,говорихме,брояхме отминаващите таксита...а дъждът си валеше.Това обаче не ни попречи да бъдем заедно,мокри до кости,с качулки на главите,но въпреки това усмихнати.Сега ми е студено и гадно.Едва ли обаче този студ е породен от обилното количество дъждовни капки изсипали се върху ми...бих казала,че е от недружелюбната реалност.Реалност,която чак сега успях да усетя,която ме връхлетя по-гръмотевично от преминалия порой.

А после сбогуванията...тъжните погледи...насълзените очи... силуета ти,размазващ се по стъклата на отминаващия автобус... Вече ми липсваш..вече е утре...денят,в които ще заминеш.

"Заминаваш...а как искам да останеш,всичко да си бъде както до сега..
Но звучи егоистично,затова ти пожелавам там да намериш всичко това,което ти е липсвало тук.Ти трябва да си щастлива!
Знаеш ли,много хора нямат възможността да започнат от начало,да играят на чисто,а ти я получаваш,затова се възползвай от нея... Забрави за всички тежки моменти,за всички болки,просто ги остави тук.Но не забравяй нас,хората,които те обичат..
Знам,че в началото ще е трудно,много неща ще ти липсват,но трябва да се бориш,защото ти си силна,по-силна от колкото предполагаш.Отвори сърцето си за новото без предразсъдъци,усмихвай се на това,което ти поднася съдбата..
И не,аз няма да те забравя...а нима мога? Три години не се заличават толкова лесно от съзнанието,особено когато става на въпрос за човек към когото си силно привързан. Ще ми липсваш!Ще ми липсваш много,но не забравяй,че живеем в 21 век и няма да спрем да поддържаме връзка.
През последната година станахме по-близки,от всякога,подкрепяхме се дори когато ни се искаше да плачем от болка,споделяхме мъките и радостта си,живеехме...
Е,този живот продължава и аз искам да ти благодаря.Благодаря ти,че беше до мен,в моменти на отчаяние,благодаря ти,че не се скарахме нито веднъж и че се опита да ме разбереш,нещо което почти никой не прави.Надявам се и ти да останеш със същите спомени. Обещай ми,че ще забравиш за всички онези сълзи...сълзи за хора,които не ги заслужават.Обещай ми,че ще си усмихната,защото имаш прекрасна усмивка и целият свят трябва да я види!
...Сълзите напират в очите ми..но не,няма да плача!!!!
Няма да го направя,за да не натъжа и теб..това не е края на приятелството ни,това е просто едно препятствие..

Пък и какво са 180-200км,когато пред нас има цяла Вселена?

Знаеш колко обичам София,знаеш заради какви нещастници ми се е налагало да пътувам сама през нощта...така че разстоянието не може да ме спре. Ще се виждаме по-често от колкото си мислиш. И макар нещата да не са като преди,макар да си в друг клас(остават само 2 години до края),да се сприятелиш с други хора,знай,че в сърцето ми винаги ще има място за едно малко (или вече пораснало) Елфче. Знай,че на онзи,последния чин в средата винаги ще има едно свободно място,твоето място..
Толкова неща ми се иска да кажа,че в главата ми е пълна каша,неща,които знаеш...затова по-добре да спра до тук..

Обичам те,Елфче!!!! Пази се и не прави глупости :) {{}}"

писмото за теб..

Сега ми остава единствено да се надявам,че скоро ще имаш нет....поздравявам те с нашата песничка: Queen - I want to break free!

Усмихни се! :)

Чак сега успях да седна на компютъра и имам нужда да споделя най-интересната случка от днес (всъщност вече е вчера),а и от много дни насам.Все още този миг ми се струва нереален и дори не знам защо го направих...може би просто имах нужда да чуя или прочета същото,но нека премина по същество.

Този следобед,когато се връщах от поредното посещение при личната лекарка,в тролея се качи момче с патерици.Ще кажете..че какво странно има в това..Всъщност нищо,той беше съвсем нормално момче,видимо по-голям от мен...с около 2-3 години може би.Не знам дали кракът му беше счупен или просто навехнат,но очевидно му имаше нещо.И когато момчето седна на една от седалките се вгледах в изражението му. То беше толкова тъжно..имах чувството,че ще се разплаче...и може би наистина беше така,но само той знае.

Истината е,че и на мен ми беше тъжно,не че имаше особена причина... Тогава взех билетчето си и затърсих из чантата химикалка. За щастие ровенето не беше дълго(всички знаете на какво приличат дамските чанти). Обърнах билетчето и на празната му страна написах "Усмихни се:)".. Тогава някак си ми стана по-весело,колкото и налудничево да звучи.В шантавата ми глава обаче се роди и друга идея...исках да дам билетчето на момчето. И мислех да го направя,когато дойде време да сляза... Но за мое нещастие(или пък точно обратното),той слезе на същата спирка.Ходех няколко стъпки зад него...и когато се спря дори го задминах.Но тогава пак нещо прещрака в главата ми...обърнах се и пристъпих една крачка към него.Без да казвам нищо,просто се усмихнах и му подадох билетчето,при което той ме изгледа доста странно (може би си помисли,че му давам телефонния си номер,или просто ме сметна за луда).Дори не изчаках реакцията му,при прочита на посланието...просто се врътнах и продължих спокойно.Няма нужда да споменавам каква каша беше в главата ми докато не влязох във входа на блока си(радвам се,че поне е първият от към спирката).После се замислих,че момчето може би живее в същия блок,но вече не ме интересуваше. Не ме интересуваше дори факта,че може да е изтълкувал грешно жеста ми....просто се надявам да се е усмихнал!!!

И в този ред на мисли...понякога всеки от нас се нуждае от някакъв дребен жест,който да му напомни колко просто може да бъде всичко.. затова ето и нещичко от мен :)

Усмивка

Красиво нали?
Да гледаш света си през цветни очила...
Розови рамки,лек пролетен полъх,
Полъх на нежност-прекрасен,контрастен..
Картина нашарена с цветни платна.
Разчупени форми,покрити с атлаз,
Облаци памучни-меки и удобни..
Слънце с усмивка...топлинен каданс ..

Красиво нали?
..да скиташ сам по градките алеи,
А света да не е някак същ..
Черните надежди да са вече бели,
Розов фон на топъл ден присъщ!
Хармония от радост,въздишки,светлини..
Кадифени чувства,звънливи емоции
В топли тонове усмивка се топи..

Красиво нали?
Да потопиш духа си някъде отвъд..
Отвъд безплътни брегове и мисли..
Простора да докоснеш с лек подскок,
Да търсиш сред лъчите своя кът..
Опиянен от аромат на вишни
Със вкус на пролетна мъгла..
Където спомени и скърби са излишни!

"Синята птица"

Ето,че мина още един ден,а ти пак седиш там,опрял глава върху дланта си,прещраквайки каналите на телевизора с другата ръка..Пак там,на старото,прогнило канапе,което толкова обичаш...до прозореца в хола.Така те оставих и вчера и онзи ден...и миналата седмица,а ти дори не обърна внимание.
Така минават часовете ти,в гледане на ‘сърцераздирателни драми’ от големият екран...гледаш ли ги всъщност? По-скоро оставаш буден пред тях единствено по навик.Навик,чието начало не помниш...а края се губи някъде в безкрайността,дори да се опиташ да го стигнеш,той се изплъзва с лекота.
Онзи ден беше слънчево,вчера пък валеше...но в теб времето беше идентично,нито един мускул не се сви,за да отбележи недоволство или радост от външните промени...нито един мускул не трепна и когато влязох в стаята,стоеше си все така обгърнат в безразличие.А аз дойдох просто,за да те зарадвам...за да ти донеса чаша топъл билков чай,но не със захар..а с лъжичка мед и резенче лимон..Нека пием чай,какво ще кажеш? ...кого ли заблуждавам..май себе си. Отговора пак ще бъде същия..с навъсените си мътни очи ще ме погледнеш и ще кажеш: „Предпочитам кафе.”
После ще се обърнеш и ще продължиш да гледаш вечните дилеми на латино-американците..Но недей,не се опитвай да скриеш чашата от вчера,чашата с вече засъхнали парченца кафена утайка..когато пак ти предложих глътка ароматен чай..
Вече те познавам твърде добре,макар да не ме допускаш толкова близо до себе си.
Научих се да разпознавам хората ,а ти дори не си направи труда да завоалираш личността си,така че да има повече от една интерпретации.. Ти не си просто отчаян човек,няма за какво,винаги получаваш каквото поискаш,ти просто си безразличен.
Попаднал в клопката на менталната апатия дори не търсиш начин да се освободиш,напротив сам затягаш пружината и това ти харесва.Харесва ти да седиш безучастен към случващото се...да живееш живот,в които днешния ден по нищо не се различава от вчеращния,няма да се различи и от утрешния. Всъщност думата ‘живееш’ ли казах? Ти просто пребиваваш,изолиран в собствената си непроветрена стая и май аз съм единствената,която се сеща,че там още има човек.Груб,повърхностен и незабележим...но все пак човек.. Но ти си незабележим,защото сам си избрал да е така. Толкова привлекателни ли ти се сториха деспотичните прегръдки на сивото ежедневие?!?...Явно достатъчно привлекателни,за да отблъскваш всичко живо,което се приближи до теб и да се отдаваш на монотонните дни безрезервно.
Днес не дойдох по няколко причини....за да не снемеш усмивката от лицето ми с вечно киселата си физиономия и за да не се унижавам,връщайки пак пълната чаша с билков чай. Едва ли ще ми отделиш повече от две думи,а аз просто исках да помогна..но разбрах,че когато човек не иска да си помогне и другите са безсилни. Пък и защо трябва да се опитвам да те откъсна от нещо,което очевидно ти харесва..
Просто погледни навън,виж колко голо е всичко, сезоните се смениха,дните се превърнаха в година...после и две,а ти дори не забеляза.Всяка сутрин точно в 7:30 крачеше по градинска алея,хващаше автобуса и отиваше на работа. Не забеляза дори и когато малката синя птичка отлетя,уморена да гледа грозното еднообразие.Замина някъде далеч,където песента и ще успее да сгрее поне едно сърце,защото каузата при теб бе неуспешна.
В момента се чудиш каква изобщо е тази глупава птица и за какво ти говоря? Не се и съмнявам,знаех,че не си подозирал за съществуването й...тя също знаеше...нищо,че така упорито се опитваше да ти го припомни,с прекрасната си жива песен.Докато накрая просто не се отказа...
Това правя и аз,отказвам да се меся в живота ти...и сигурно това ще ти достави облекчение...само ти знаеш. А аз дори не знам къде отивам...но във всеки случаи ще е някъде,където песента ми ще бъде чута,където ще сгрее нечие сърце и ще разчупи пагубното монотонно пребиваване..