Релсата на живота

Наближаваше краят на лятната ваканция.Така чакана в началото,сега тя се изнизваше неусетно и до започването на учебната година оставаха едва две седмици.Две седмици на свобода,две седмици без мъмрещите дърдорковци,без уморителните часове,без навалицата в градския транспорт и закъсненията.

Ана постоянно мислеше как да оползотвори оставащото време,как да се наслади на все още жарките слънчеви лъчи.Всичко у дома и се струваше скучно,защото това лято почти не се задържаше в родния си град,а обиколи половината морски и планински курорти в страната .Това беше лятото на нейното пълнолетие и се постара да го прекара подобаващо..Но какво щеше да прави през останалото време? Този въпрос леко я озадачаваше,не защото нямаше други идеи,а просто защото бе изпълнила желанията си и сега бездействаше,заобиколена от домашния уют.

Позамисли се,сви вежди от досада,приготви старателно багажа си и се обади на гарата,за да запази билет за родното село на майка си. Сети се,че не беше виждала баба си от около 2 месеца и реши,че има нужното време да поправи стореното.Не,че обичаше да гостува в провинцията,нито пък се чувстваше виновна,че не е посещавала възрастната жена...тя просто беше човек на непостоянството и разнообразието.

Ана се причисляваше към онези тийнейджъри,които бяха привикнали окончателно към градския начин на живот...спокойствие,за които беше силната, побъркваща музика.Тя не се вълнуваше от екзистенциалните проблеми или от това,какво ще бъде времето утре,вдругиден,следващата седмица.Единственото,което притежаваще беше чарът и имиджа,които си бе изградила сред съучениците си и ако ви звучи малко,то на тази възраст,за някои е всичко.

Автобусът отпътува в 16 и 30 и както винаги беше пълен с пенсионери,връщащи се от пазар.Ана ненавиждаще възрастните хора,които я блъскаха с препълнените пазарски чанти,за да си проправят път сред навалицата.Не понасяше миризмата на старост близо до себе си,а мръсните протъркани дрехи я отвръщаваха. Но се опита да се дистанцира,усили звука на мп3-то си и както винаги вместо да се загледа в просторните поля,които родния хоризонт откриваше пред нея,тя извади огледалцето си,и се зае с дневния грим. Остави старците да я гледат укорително и се престори,че това не й прави голямо впечатление.

След един час,автобусът наближи спирката на село Одна и Ана галантно слезе по стълбичките на превозното средство.Мина покрай централната улица,читалището,съветът и се насочи към една по-малка уличка,водеща към покрайнините на селото.Във въздуха се разнасяще аромат на узрели семена слънчоглед и всякакви видове цветя.Малките китни къщички изглеждаха по същия начин,по който ги беше оставила,всъщност изглеждаха така и в детството и.Зиданите комини,бръшляна около къщите,разпръснатия разноцветен калдъръм,всичко това добринасяше за вечната идилия. Но този път нещо я нарушаваше. Върху прозорците на заобикалящите я къщи бяха закачени черни траурни лентички.Някак мъртва беще тишината в този край на селото.
Ана повървя още малко и се спря,за да дочуе разговора на две баби,което всъщност не беше трудно,понеже старостта беше повлияла върху слуховите им възприятия. Те говореха за някаква трагедия:

-"Горката Данка,преди година остана вдовица,сега и синът си изгуби...тюх,да го прости Господ,защо му трябваше на това младо момче,да прави такива глупости.
-Знам ли,знам ли...пък уж добро дете беше Данкиният Стоенчо,добро дете,кой знае какви дяволи и нему са му размътили главата,та да скочи на релсите и оня мити влак на парчета го е разкъсал...чуваш ли? Късове месо...горката му майчица,почерни се цяла...."

Ана разбра достатъчно,не и трябваше да любопитства повече. Тя добре знаеше,за кого говорят.Баба Данка беше тяхна комшийка,деляха ги две къщи,а синът и-мъж на около 28 години все още ерген.

Момичето не познаваше лично Стоян,дори не бе имала желание за подобно познанство,но винаги когато посещаваше баба си,го виждаше.А когато и той я видеше излизаше на улицата,и без да се крие пращаше след нея двусмислени погледи,очевидно изпитваще някакви желания към наконтеното,градско девойче.Ана беше забелязала тези погледи,но не им отдаваше нищо повече.Тя беше от момичетата свикнали да получават цялото внимание на околните,без да търсят нещо в него.Това вдигаше самочувствието й.

-„Но това е ужасно...колко ли самотен е бил той,за да направи подобно нещо” –помисли си тя и видимо съчувствие се изписа на лицето й.
Но какво всъщност беше самотата? На това не можеше да си отговори..Винаги заобиколена от хора,тя никога не се бе чувствала самотна и ако бъдем честни,тя не чувстваше нищо.Както вече споменах,Ана обичаше разнообразието и хората в живота й непрестанно се сменяха.Но тя наистина не чувстваше нищо,живееше живота си без особени емоции. Във всички случаи тя беше човекът,които правеше така,че другите да са самотни и това и доставяше някакъв вид садистично удоволствие.

Но в този момент,някаква едва доловима нотка на състрадание се прокрадна в очите й,някакъв странен вид съчувствие. Това чувство и бе крайно непознато, защото част от гимназиалният и авторитет се състоеше в това да се държи грубо с останалите,да пренебрегва ‘по-низшите’ от нея индвиди. В този кратък момент обаче,стереотипите и се преобърнаха и ако не изцяло,то поне се появи някаква пукнатина по повърхността им.Няколко минути поседя загледана в къщата на Стоян,в черната дантела,покрила цветния свод на старата постройка.Мислите й бяха насочени изцяло върху самоубийството му и като че ли....не,не,може и да съм се излъгала...но все пак си мисля,че погледа и се навлажни.Понечи да тръгне,но очите и оставаха насочени все на там,сякаш се губеха в символизма на тягостните траурни ленти.

Мелодията на мобилният и телефон обаче я откъсна от мрачната картина.Погледна дисплея с видимо пренебрежение,натисна зеленият бутон и каза сопнато:
-„Какво искаш?”
-„Искам да те видя,липсваш ми,слънчице..”- отговори с топъл глас Павел.
-„Аз пък не” –хладно отвърна Ана и затвори капачето на телефона.
Да,само миг,миг от който тя не научи нищо....

Влюбеният до полуда Павел,не можеше да откъсне поглед от телефона,а в главата му ехтяха кратките,злобни думи на любимата.Сърцето му беше разбито от нейното пренебрежение...

***
Понякога границата между щастието и самотата се крие в няколко груби думи.Понякога границата между живота и смъртта е малка,колкото железопътната релса например...и в двата случая остава празнота,студ и прах...но някои хора просто не се променят ...