Спомени

Колко време човек може да живее само от спомените си? Mежду сивите дни, затворен в собствената си малка кутийка, наречена безвремие. Да съживява отдавна изгубени моменти и да ги преживява в мислите си… отново и отново. Докато клепачите не клюмнат от умора и сънят не поиска своето.

Когато не виждаме перспектива, често се връщаме назад. Вадим стари спомени, сякаш са онези дрехи в гардероба, които вече са ни умалели или са изпокъсани от прекалено носене. Но вместо да ги изхвърлим на боклука в нас се заражда неистовото желание да ги облечем отново, да ги разглеждаме с часове и да си спомняме с умиление какво е било ‘тогава’… какви сме били ние самите. Спомняме си дати, места, аромати, цветове, докосвания. Бленуваме по стари, отминали емоции. И тая ретроспекция ни напомня какво сме изгубили или спечелили в желанието си да бъдем по-щастливи. За това е всичко, нали? За да сме по-щастливи.

Захвърляме всичко, разбиваме животи, грабим безмилостно чуждите емоции … но само докато ни правят щастливи. После търсим нещо различно, което да ни дари с така желаната топлина. Като гладни хищници изпиваме всеки живителен сок от емоцията, докато не я оставим изтощена, грозна, изпита, лишена от всякаква багра… И пак търсим, и пак намираме (уж)…

А когато не успеем да постигнем желания резултат, когато емоцията се окаже по-силна от нас и вместо да ни позволи да изсмучем силите си, се впие в нас и започне да се тъпче лакомо със собствената ни жизнена енергия... тогава извикваме в главата си всички онези моменти, които са ни правили ‘щастливи’, от чиито сладки тръпки сме захранвали сърцата си, а после сме зарязвали сами, на пясъка, защото вече не са ни се стрували толкова захаросани…

Стремежът към пустото щастие е чиста доза егоизъм. Използваме, нараняваме и изоставяме, а дори не се замисляме за това преди да се окажем сами и самотни в малките си кутийки, преди да сме изгубили не само лелеяното ‘щастие’, но и всички малки красиви емоции, с които е осеян пътят до него. А в повечето случаи всичко е в главите ни. Нима има ясна дефиниция на чувствата, нима не са те плод на собствените ни желания и фантазии?

„Щастие е емоционално състояние, при което човек изпитва чувства, вариращи от задоволство и удоволствие до пълно блаженство и прекалена радост.” (цитат: Wikipedia)

Нима няма всеки да тълкува тези редове по свои собствен начин?

Проблемът не е в това, че винаги се стремим да достигнем възможно най-перфектната емоция, за да се успокоим, че всичко, което сме правили, което сме оставили по пътя си, е оправдано. Проблемът е, че не осъзнаваме как с действията си потъпкваме нечия чужда представа за щастие. Приемаме чуждите емоции за даденост, от която ние имаме пълното право да грабим с пълни шепи. И това не нарушава съня ни. Ни най-малко. Може би просто така е изградена човешката природа… върху стремежа първо да получиш своето, а чак след това да отдадеш. Но най-лошото е, че дори в моментите когато сме самотни , използваме спомените със същите онези хора, които сме наранили, за да успокоим раздраното си от лоши мисли съзнание. Вместо да ги пуснем да отлетят, да ги извадим от гардероба и да ги освободим от тиранията си…

Днес трябваше да съм щастлива. И бях. Докато не се появи онова, малкото 'нещо', което ме изкара извън релси. И тоя пост... просто трябваше да бъде публикуван, вместо да се излежава мързеливо в папката с грозновати мисли.

Защото когато си сам, онова, което ти остава в края на деня, са спомените... а този ден събужда доста...