И сякаш цялото време, изгубено в уроци как да не чувстваш нечия чужда зависимост, да не позволяваш емоциите ти да се влияят от нечии чужди действия, да бъдеш независим, смел , самодостатъчен.. са били пълна загуба на време. Един ден и… бум, няма ги. Няма я самоувереността, няма го собственото чувство за съхранение… но пък има болка, празнота и липса, която те кара да се чувстваш непълноценен. Коремът ти се свива, а една буца натрапчиво се закотвя в гърлото ти, спира потокa на въздух. И докато се усетиш, осъзнаваш, че в един момент съвсем си забравил да дишаш. Не изпитваш нужда… не виждаш смисъла. Иска ти се да заспиш дълбоко и непробудно… и да запазиш това състояние на летаргия поне за 1 месец. Поне докато Той не вдъхне малко живот в гърлото на безсмислието.
Звучи крайно. Звучи прекалено. Звучи силно драматизирано.
Може и така да е.
Но чувствата са крайни, прекалени, драматизиращи. Любовта е крайна, прекалена. Ако не е такава, по-добре да я няма. На кого му е притрябвала умерена, сдържана, монотонна любов?
Моята не е такава.
Моята плаче вътрешно, защото я е страх, че ако покаже сълзите си, ще предизвика вина, ще предизвика нечия друга тъга. Тя сега е тиха, безмълвна, бездумна… не знае какво да каже. Мълчи, от страх, че ще провокира интерпретации, които биха имали съвсем грешно значение.
Всъщност, дори не знам защо пиша това. Седя тук… в тъмната стая и просто си мисля. За Теб, за мен, за Нас, за предстоящите минути, часове, дни, седмици… месец. И имам чувството, че никога времето не ми се е струвало по-дълго, по-враждебно…
Не знам дори дали искам да публикувам това. Страх ме е, че ако го направя, ще те накарам да се чувстваш зле, а това е последното нещо, което искам. Всъщност искам само едно нещо. Онова, достатъчното. Което ме кара да се усмихвам, която ме прави най-щастливия човек на този свят, което ме кара да чувствам, да живея, да бъда по-добра.
Не е лесно да се откъснеш от щастието си принудително, след като вече си го открил, изпитал си на собствен гръб съживяващата му сила. И не искам това да звучи като примирение с някаква обреченост. Не, аз знам с цялото си същество, че моето щастие ще се върне. Ще ме притисне до себе си и всичко отново ще придобие смисъл. Просто е трудно да свикна, че е далеч… че други места ще се оглеждат в дълбоките му очи, че няма да се събуждам в прегръдките му, да галя лицето му, да го целувам леко след като заспи, едва докосвайки го с устни, от страх да не го събудя.
Ще ми липсва най-прекрасният глас и с нежност ще си припомням онези 21 пъти, изричащи „Обичам те”. Ще ми липсват моментите, в които просто се смеем от сърце на малки, глупави неща или прекарваме часове в разучаване на някоя инфантилна игра. Ще ми липсва всеки един момент. И не искам да се примирявам с това, не искам да свиквам… при никакви обстоятелства. Не искам да прекарвам живота си като онези хора, които непрекъснато мечтаят за прекрасните мигове, а никога не им се отдават. Защото аз наистина нямам нужда от мечти, когато съм с теб. Мечтата ми си Ти. Най-голямата, най-силната, най-поглъщащата. Всичко друго ми се струва дребно и незначително. A това все пак трябва да значи нещо, написано от ръката на един истински мечтател.
НЕ искам да мисля
От мисли боли ме…
Отказвам да дишам
Бездумна, сама.
Горят ме картини,
натрапчиви чувства
За света илюзорен,
дето мен не побра…
И денем не мисля,
блокирам сълзите,
но вечер настъпи ли
в сивия град
преобръщат се спомени,
И тихо се моля за
сила, частичка
за да се справя с тая
нощна печал...
П.П : Знаеш ли, че никога не сме прекарвали този ден заедно?
0 comments:
Post a Comment