Лирическо отклонение

Май досега не съм споменавала,че много харесвам френския символизъм и най-вече Рембо..едно от любимите ми стихотворения е именно негово (а аз съм доста придирчива към поезията).И понеже от няколко дена ме е обхванало едно такова поетично настроение,след като миналата седмица трябваше да се боря едновременно и с гадната кашлица,и с "нещата от живота".Хах,имам в предвид неща,които едва ли интересуват и засягат някого освен мен. Както и да е..
Та въпросното стихотворение има толкова пъстра образност,че дори и в сив ден като този успява да ме зареди с контраст.. песимистично-натуралистичен и в същото време - мистичен,прекрасен...

Пияният кораб

Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени -
индианци гребците нападнаха с вой
и на стълбове цветни за живи мишени
ги привързаха голи в пламтящия зной.
Безразлично ми беше кой с мен продължава
с едро фландърско жито, с английски памук
и поех, щом се свърши дивашката врява,
все едно накъде - по-далече от тук.
Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,
тая зима бях трескаво глухо дете,
полуострови чакаха с ужас развръзка-
по-величествен хаос не помнеха те.
Свобода, от стихиите благословена!
По вълните - смъртта, казват, дебнела в тях -
като тапа се мятах без страх 10 дена,
заслепен, и окото на фар не видях.
В моя трюм се просмука вода, заклокочи -
сок от кисела ябълка в детски зи -
и разплискани сини вина, и бълвочи
тя изми, и кормилото с трясък изби.
Потопих се сред тази безкрайна Поема
на морето, изяло лазура зелен -
в млечен сок и звезди:там към трюма поема
всеки срещнат удавник - щастлив и вглъбен.
Там, където на тласъци сводът кърви, но
потъмнява, умре ли горещия ден,
по-стихийна от дарба, по-силна от вино
кипва с бяс любовта - сок отровно червен.
Виждах как между облаци огън прескача,
а в зори - сред парцали сребро - синева
като ято подплашени гълъби в здрача.
Би излъгал човек, че е виждал това!
Гледах слънцето - в спазми от ужас мистичен,
над водите разляло илави петна,
многогласни и бурни - хор в театър античен -
се надигаха тежко вълна след вълна.
Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,
за целувка по мокрите морски очи,
бликащ сок, а от фосфора - песен стаена,
в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.
Аз бълнувах как морската дива стихия -
пощръкляла чарда - свойто гърло дере,
без да знам, че в сияйния крак на Мария
си разбива муцуната всяко море.
Ах, една ли Флорида реши да ме слиса:
сред цветята - очи на пантери - народ
с гладка кожа в небесни дъги, те юзди са
над морето - зелени табуни през брод.
Гледах, дишат блатата - кошове огромни,
гние в зноя в тръстиките Левиатан,
а прибоят, додето човек се опомни,
прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.
Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава
и лагуни, където на клон оголял
с дървеници гигантска змия се сражава
и се свлича разкъсана в топлата кал.
Бих показал с възторг чудеса на децата,
как вълни - златни рибки - запяват край мен,
как цветя като пяна водата подмята
и политам, от вятъв миг окрилен...
А на зони и полюси жертва - морето
ме люлее със стона на всяка вълна,
щом с цветята си с жълти смукала ме спре то....
Коленичех тогава - по-слаб от жена.
Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки -
русооки глупаци, поели на път, -
аз разтварях обятия, задъхал се в пръски,
и удавници влизаха нощем да спят.
Но аз, кораб възлязъл по водните стълби
сред звездите, разбъркани от ураган -
ни Ханзейския флот, ни монитор могъл би
да спаси моя скелет, от пяна пиян -
аз - лилава мъгла върху мен още свети -
като зид свода огнен пробивал със стон,
в трюма взел конфитюр за добрите поети
от лазурни сополи и слънчев планктон.
луд, от морските кончета хукнал да бяга,
аз, дъска от луната в петна стеарин
(денем юли събаряше свода с тояга
и се сцеждаше в дупките ултрамарин),
аз, разтърсван за миг, щом в морето унило
Маелстрьом се замята, от страсти обзет,
аз, предтечата вечен на синьо мъртвило,
зажаднях за Европа с прогнил парапет.
Всички острови, звездните архипелази
са за скитника, който върви ден и нощ -
и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази,
в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!
Стига плачове! Всяка луна е ужасна,
всяко слънце - горчиво, додето умре.
Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна...
Разтвори се, мой трюм! Погълни ме море!
Евройска вода - черна локва това е,
край която, приклеклнало в здрача студен
с книжно корабче бедно дете си играе
и изпраща с тъга отлетелия ден.
Аз не мога, море, люшкан в твойта умора
пак спокоен да гледам - недей ме мъчи!-
ни търговските флагове, горди в простора,
ни брега, в мене впил ужасени очи.

(Артюр Рембо)