Същият мрачен,вледеняващ ден...преди 2 години..Но тогава нещата седяха по един доста по различен начин.Тогава единствено сълзите успяваха да угасят мъката ми или поне да я олекотят...както когато наливаме вода в горчив разтвор...опитваме се да разредим сместа,но горчилката си остава,крие се на дъното,за да направи крайното преглъщане непоносимо.
Тогава не мислех за вода,сол...и разтвори..всъщност не знам дали изобщо мислех за нещо.По-скоро болката беше взела надмощие и не ми позволяваше да контролирам адекватно реакциите си.
Валеше сняг.Много сняг.Хора по улиците почти липсваха,освен нашето печално шествие.Единствено сподавените викове на тази шепа хора пронизваше тишината.Мъгла и безнадежност се овиваха около шията ми притискайки я със сухите си,кокалести пръсти.Остра,режеща болка,подобно на ледена кама се забиваше в сърцето ми и отваряше в него дупка...А после черната размекната пръст...ковчега...писъците..
...
Нямаше как да не си спомня за този ден...особено днес.Най-ужасният ден в живота ми!
Но сега този ден не е от значение,по-важни са нещата за които ти би искала да си спомням,за всички онези неща,на които си ме научила,с които си ми помагала и все още продължаваш да го правиш.И да,вече болката не е същата като в началото,но някой неща си остават в съзнанието ти вечно,било то хубави или пък лоши.Единственото важно нещо е,че си била част от живота ми и че винаги ще бъдеш.
Знам,че там си щастлива,при мъжа и дъщеря си,които толкова си обичала...знам,че ме закриляш.. Ще минат още много снежни зими,без теб,но в сърцето ми винаги ще има една малка празнота,съшита с времето,но все пак там...
0 comments:
Post a Comment