Делници и празници

Първо,Ч.Р.Д на по-малкият ми брат,защото днес става на 15 години. :)
Надвам се,че най-после ще порасне и ще разбере,че винаги може да бъде уникален.Уникален,но не като се оставя на течението да го влачи към най-мътните води на живота,а като се изправи срещу него и започне да се бори със собствени сили..

Той отдавна не е онова малко,шантаво хлапе,с което се биехме непрекъснато и нанасяхме трайни повреди върху покъщнината...а и аз не съм :) Има си своя живот,който доста пъти не одобрявам,а и никой разумен човек не би го направил,но се надявам,че нещата ще се променят. Искрено вярвам,че най-после глупавото детско мислене,каращо го да се забърква само в проблеми и неприятности ще изчезне...
И макар да не си го казваме,макар постоянно да се караме за глупости,ние сме една плът и кръв,и знаем кога да сме единни...Обичам те,пази се!!!


Та сега дойде ред и на второто...имам 2 новини...една добра и една лоша...
*Ще започна с лошата..Днес ходих на лекар и подозренията ми,че пак имам бронхит се оказаха реални.
Лекарката както винаги ми изписа един от най-скъпите антибиотици, а изражението на баща ми,когато се прибрах и му казах беше пак онова...същото. Гледаше ме така сякаш искаше да ми прехвърли някаква вина..злобно и студено..така както богатият,наконтен 'господин' гледа хваналият се за крайчеца на панталона му дрипав просяк...с пренебрежение,ненавист...това можеше да бъде всичко друго,но не и поглед на баща към болното му дете...Има ли нужда да коментирам как се почувствах след тази реакция? ...не мисля..

В крайна сметка ако не беше майка ми,може би нямаше да получа лекарствата и то не защото 'прескъпият' ми баща няма пари,напротив,просто не го интересува как се чувствам...скапан егоист...
Ако можех сама щях да си купя глупавите лекарства..така поне не бих се подложила на гореописаната грозна ситуация..

Не ми се разкрива повече от тази картинка,защото няма нито един цветен нюанс,които да сгрее задавените ми от кашлица бронхи..затова пристъпвам и към хубавата:

*Елмо (Емо) вчера ми каза,че най-после са му се обадили от Гърция..и скоро официално ще бъде студент.Ужасно ме зарадва с новината...той е прекрасно човече,което наистина го заслужава, а и знам колко много го искаше ;)Е,явно моите палци свършиха и едно полезно дело... Пък и Гърция си е близко,така че няма толкова лесно да се отърве от мен,в борбата със световните проблеми *облича латексовия костюм с перелината* :D
Пожелавам ти успех във всичко,Елмо :р и знай,че винаги можеш да разчиташ на мен ...

Уморена съм,затова толкова от мен,за днес...и понеже кисна доста време вкъщи :

Цитат на деня:
"Върху безлистно клонче
бурята отрони
тъмни летни сълзи"
Джеймс Клавел "Шогун"



Песен на деня:

Rue du Soleil - In my heart

mood: sick and tired... ;/

Nickelback - Savin` me

Ух,болна съм и меко казано се чувствам ужасно...Явно наистина теорията ми,че вирусите ме обичат започва да ми се струва вярна ..и то в най-неподходящия момент. Вместо да оползотворя като хората последните дни от ваканцията,аз си седя вкъщи и едва успявам да се преместя от едното легло на другото... Не обичам да се оплаквам,обаче ми писна от тъпата болест пък и блога си е мой,съмнявам се някой да ми чете глупостите..
Не ми се бездейства,не и точно сега,но нямам сили за нищо..А колко мразя хапчетата,мразя да съм болнаа... навън е толкова топло,вече имам чувството,че се задушавам в собсвен сос... На всичкото отгоре скапаното гърло се влошава все повече ;/ напомня ми за една гадна случка от преди година и половина..Последните няколко нощи не успях да заспя от кашлица ...все едно някой ми изпомпва въздуха от дробовете и ми реже сливиците с нож:( Пф...кво съм мрънкало...искам да се оправя най-после.
На всичкото отгоре ми е и самотно,никой не го е грижа дали съм болна или здрава.Пък като се замислиш са си прави хората,защо трябва да им пука,че на мен ми е зле? ...нали при тях всичко си е наред...аман от егоисти...искам поне веднъж някой да помисли и за мен..Искам някой да ми помогне да оздравея,или поне да се усмихна въпреки всичко лошо,което ми се случва..
Оф,пак се разкашлях..отивам да си пия хапчетата и сиропите,и лягам да поспя...не,че не го правих до преди малко ;/
А вие се радвайте на последните летни дни и се пазете от гадния вирус...наистина е ГАДЕН!! ;)

дъга (снимки + още нещо :р)

Пак сред облаците среброгърди
се подхлъзна пъстрата дъга
да отпие слънчева усмивка,
с капки свежа тишина..

В миг изви се сърп небесен,
грабна сивите простори
в цветен танц ги завъртя
и въздишка празнична отрони...

Ето,че след поройният дъжд дойде време за дъгата..а аз хванах добрият стар Никон и щтракнах няколко снимки от терасата :>
*хепиии*

и още една.. :)

сънища с дъх на слънчоглед ... :р

Когато бях мъничка често сънувах един сън.
Сънувах,че се събуждам сред поле от слънчогледи и навсякъде около мен се разнася аромата им. А слънцето гали всяка част от разцъфналите им жълти цветове,гали и мен...усмихната съм..
Едно малко щастливо детенце,вързано на две опашки, с нелепо широка усмивка и слънчев блясък в очите.С ефирна разноцветна рокличка,потръпваща от нежното гъделичкане на спокойния летен полъх.
Всичко е жълто..красиво..пъстроцветно...слънчогледово..

Снощи пак сънувах същия сън,но вече не бях малка.
Бях си просто аз,такава каквато съм в момента...но налудничевата усмивка отново грееше на лицето ми.Така сякаш невидима ръка я беше залепила там и скришом се радваше заедно с мен. Загледах се в безкрайните слънчогледови простори,проследих с поглед слънчевите лъчи... Отново щастие,невинно и нереално,но щастие..
Вдишах от познатия ми вече аромат и се загледах в растенията.Милиони любопитни очички бяха насочени към слънцето,а то от своя страна ги обгръщаше с топлината си,даваше им всичко,от което се нуждаят.Имаше топлина за всяко едно от тях,имаше и за мен.

Всичко беше толкова хармонично и весело,че ми се искаше да подскачам сред полята,да подскачам както,когато бях онова щуро дребосъче. Разперих ръце и оставих полъха да ме носи.А той ме завъртя,подскочи с мен,направи един дълъг пирует и ме остави чак когато бяхме грохнали от умора...грохнали,но свободни и чисти като детските души..

Събудих се,а на вън валеше (и все още продължава да вали),беше мрачно и студено. Но аз не обърнах внимание,размишлявах върху съня си и просто се усмихвах.Осъзнах,че моето място през всичките тези години е било там.Там,сред слънчогледовите поля,с поглед устремен към слънцето.Но не онова жарко сияние,което заслепява погледа ти..Моето слънце беше друго,тяхното също.Такова,което поддържа живота ти цветен,дори когато вали и дрипавите сърдити облаци покриват хоризонта..Такова,което е вътре в теб,дори когато света е мрачен и недружелюбен.. то си е твоето слънце!

малко оптимизъм...

Сънят сътвори органични миражи.

..с восъчни нишки,за мен ги заши...

Днес един човек ми напомни колко силна съм всъщност,колко големи препятствия съм преодоляла за скромните си 17 години. И то човек,когото дори не познавам.
Някой от вас ще си кажат,че все още нищо не съм видяла,че нищо не съм разбрала от живота...и нека го кажат,всеки има правото на собствена преценка.

Като се замисля дори самото ми появяване на бял свят си е било чиста доза борба.Минути преди да се родя апаратчето,което отчитало сърдечният ми ритъм,изписало чисто и просто една права линия.И ако мога да перифразирам точните думи,от спомените на майка ми,лекарят със завидно спокойствие казал : "Изпуснахме детето,гледайте да не изпуснем и майката".

Колко оптимистично начало нали?

Е,аз не се оплаквам..колко хора могат да се похвалят със същото?
Да се върна обаче към непознатият,който всъщност не направи нищо особено,просто ме насочи към спомените...Дори не знам защо му разказах толкова неща за себе си. По принцип не обичам да се разкривам дори пред приятелите си... Но той ми вдъхна някаква увереност,че всичко ще е наред.
И знаете ли,сигурна съм,че ще е така,странно сигурна,но все пак го вярвам.

Да,малка съм,живота е пред мен...или поне така би трябвало да бъде..
Малка съм,но съм по-отговорна от доста възрастни,именно защото съм се научила да нося отговорност не само за себе си.Малка съм,но съм преживяла неща,които не всеки може да разбере.Малка съм,но съм свикнала да се боря с живота,а не да чакам чуждо покровителство.Не търся подкрепа,която няма да ми бъде дадена,а просто съм себе си,във всеки един момент,макар това да не се харесва на всички.И знаете ли какво,горда съм с това,което съм в момента,защото сама се справих с трудностите..

Да,малка съм...но и не бързам да порастна..

А когато това стане,няма да се изправя плахо,а уверено,защото ще знам коя съм,с всичките си странности и недостатъци..
Сега просто ще полетя към мечтите си и ще си проправя път до тях...защото знам,че мога!!

П.П: Емо,благодаря ти за милите думи,радвам се,че съществуват хора като теб! :)

Усмихнат деееен :))))

От снощи ми е много,много,много весело :) и най-странното е,че дори няма видим повод за това ;)
Като някакво хлапенце се радвам на всичко,което ме заобикаля,дори на най-малките неща ;>>> Днес изобщо не обърнах внимание на мрънкането на баща ми...просто си се усмихнах и изчистих целия апартамент.
Ляляля дори мислите ми са някакви такива...цветнички,сякаш не стъпвам на земята,а се нося лееекичко :р знаете как е..
Ама нее,не съм влюбена,по простата причина,че няма в кой...хм,всъщност като се замисля,може и да съм влюбена...ама в живота.
И да не пропусна.. снощи съвсем случайно решихме с Мардж да играем ‘Не се сърди човече’ на компа(не бях влизала в този сайт от миналата година) и играхме с едно супер интересно човече,на което съм благодарна,отдавна не ми се беше случвало да попадна на готин събеседник :Р

Абе изобщо I feel good ta-ra-ra-ra-ra-ra-ra… надявам се шантавото ми настроение да не ме пуска :> иии по този случай,поздрав с веселата ми песничка,дано ви хареса!

Любов под липата

Под сянката на дивата липа,
лежаха тя и той в опиянение,
от летен лавандулов дъх
и сладко,трепетно вълнение.

Върху легло от ведър здравец,
поглъщаха се голите тела
и дружно пиеха амброзия,
от сладката целувка на страстта...

А рошавите руси къдри
се сливаха със силната му гръд
и млечнобелите им пръсти,
редяха нов,перфектен път.

Липата стара навеждаше клони,
потрепваха елмазените й листа
и в свежа,майчина прегръдка,
обгръщаше магията на младостта...

Релсата на живота

Наближаваше краят на лятната ваканция.Така чакана в началото,сега тя се изнизваше неусетно и до започването на учебната година оставаха едва две седмици.Две седмици на свобода,две седмици без мъмрещите дърдорковци,без уморителните часове,без навалицата в градския транспорт и закъсненията.

Ана постоянно мислеше как да оползотвори оставащото време,как да се наслади на все още жарките слънчеви лъчи.Всичко у дома и се струваше скучно,защото това лято почти не се задържаше в родния си град,а обиколи половината морски и планински курорти в страната .Това беше лятото на нейното пълнолетие и се постара да го прекара подобаващо..Но какво щеше да прави през останалото време? Този въпрос леко я озадачаваше,не защото нямаше други идеи,а просто защото бе изпълнила желанията си и сега бездействаше,заобиколена от домашния уют.

Позамисли се,сви вежди от досада,приготви старателно багажа си и се обади на гарата,за да запази билет за родното село на майка си. Сети се,че не беше виждала баба си от около 2 месеца и реши,че има нужното време да поправи стореното.Не,че обичаше да гостува в провинцията,нито пък се чувстваше виновна,че не е посещавала възрастната жена...тя просто беше човек на непостоянството и разнообразието.

Ана се причисляваше към онези тийнейджъри,които бяха привикнали окончателно към градския начин на живот...спокойствие,за които беше силната, побъркваща музика.Тя не се вълнуваше от екзистенциалните проблеми или от това,какво ще бъде времето утре,вдругиден,следващата седмица.Единственото,което притежаваще беше чарът и имиджа,които си бе изградила сред съучениците си и ако ви звучи малко,то на тази възраст,за някои е всичко.

Автобусът отпътува в 16 и 30 и както винаги беше пълен с пенсионери,връщащи се от пазар.Ана ненавиждаще възрастните хора,които я блъскаха с препълнените пазарски чанти,за да си проправят път сред навалицата.Не понасяше миризмата на старост близо до себе си,а мръсните протъркани дрехи я отвръщаваха. Но се опита да се дистанцира,усили звука на мп3-то си и както винаги вместо да се загледа в просторните поля,които родния хоризонт откриваше пред нея,тя извади огледалцето си,и се зае с дневния грим. Остави старците да я гледат укорително и се престори,че това не й прави голямо впечатление.

След един час,автобусът наближи спирката на село Одна и Ана галантно слезе по стълбичките на превозното средство.Мина покрай централната улица,читалището,съветът и се насочи към една по-малка уличка,водеща към покрайнините на селото.Във въздуха се разнасяще аромат на узрели семена слънчоглед и всякакви видове цветя.Малките китни къщички изглеждаха по същия начин,по който ги беше оставила,всъщност изглеждаха така и в детството и.Зиданите комини,бръшляна около къщите,разпръснатия разноцветен калдъръм,всичко това добринасяше за вечната идилия. Но този път нещо я нарушаваше. Върху прозорците на заобикалящите я къщи бяха закачени черни траурни лентички.Някак мъртва беще тишината в този край на селото.
Ана повървя още малко и се спря,за да дочуе разговора на две баби,което всъщност не беше трудно,понеже старостта беше повлияла върху слуховите им възприятия. Те говореха за някаква трагедия:

-"Горката Данка,преди година остана вдовица,сега и синът си изгуби...тюх,да го прости Господ,защо му трябваше на това младо момче,да прави такива глупости.
-Знам ли,знам ли...пък уж добро дете беше Данкиният Стоенчо,добро дете,кой знае какви дяволи и нему са му размътили главата,та да скочи на релсите и оня мити влак на парчета го е разкъсал...чуваш ли? Късове месо...горката му майчица,почерни се цяла...."

Ана разбра достатъчно,не и трябваше да любопитства повече. Тя добре знаеше,за кого говорят.Баба Данка беше тяхна комшийка,деляха ги две къщи,а синът и-мъж на около 28 години все още ерген.

Момичето не познаваше лично Стоян,дори не бе имала желание за подобно познанство,но винаги когато посещаваше баба си,го виждаше.А когато и той я видеше излизаше на улицата,и без да се крие пращаше след нея двусмислени погледи,очевидно изпитваще някакви желания към наконтеното,градско девойче.Ана беше забелязала тези погледи,но не им отдаваше нищо повече.Тя беше от момичетата свикнали да получават цялото внимание на околните,без да търсят нещо в него.Това вдигаше самочувствието й.

-„Но това е ужасно...колко ли самотен е бил той,за да направи подобно нещо” –помисли си тя и видимо съчувствие се изписа на лицето й.
Но какво всъщност беше самотата? На това не можеше да си отговори..Винаги заобиколена от хора,тя никога не се бе чувствала самотна и ако бъдем честни,тя не чувстваше нищо.Както вече споменах,Ана обичаше разнообразието и хората в живота й непрестанно се сменяха.Но тя наистина не чувстваше нищо,живееше живота си без особени емоции. Във всички случаи тя беше човекът,които правеше така,че другите да са самотни и това и доставяше някакъв вид садистично удоволствие.

Но в този момент,някаква едва доловима нотка на състрадание се прокрадна в очите й,някакъв странен вид съчувствие. Това чувство и бе крайно непознато, защото част от гимназиалният и авторитет се състоеше в това да се държи грубо с останалите,да пренебрегва ‘по-низшите’ от нея индвиди. В този кратък момент обаче,стереотипите и се преобърнаха и ако не изцяло,то поне се появи някаква пукнатина по повърхността им.Няколко минути поседя загледана в къщата на Стоян,в черната дантела,покрила цветния свод на старата постройка.Мислите й бяха насочени изцяло върху самоубийството му и като че ли....не,не,може и да съм се излъгала...но все пак си мисля,че погледа и се навлажни.Понечи да тръгне,но очите и оставаха насочени все на там,сякаш се губеха в символизма на тягостните траурни ленти.

Мелодията на мобилният и телефон обаче я откъсна от мрачната картина.Погледна дисплея с видимо пренебрежение,натисна зеленият бутон и каза сопнато:
-„Какво искаш?”
-„Искам да те видя,липсваш ми,слънчице..”- отговори с топъл глас Павел.
-„Аз пък не” –хладно отвърна Ана и затвори капачето на телефона.
Да,само миг,миг от който тя не научи нищо....

Влюбеният до полуда Павел,не можеше да откъсне поглед от телефона,а в главата му ехтяха кратките,злобни думи на любимата.Сърцето му беше разбито от нейното пренебрежение...

***
Понякога границата между щастието и самотата се крие в няколко груби думи.Понякога границата между живота и смъртта е малка,колкото железопътната релса например...и в двата случая остава празнота,студ и прах...но някои хора просто не се променят ...

Don`t lose your faith,don`t run away...It`s Only Life!!

Странен ден...още от сутринта. Всъщност излъгах,станах чак към 12 на обяд.Както и да е..
Още със ставането от леглото забравих съня си и макар,че доста време се опитвах да си го спомня,не успях.Поне знам,че беше хубав,това е най-важното.Честно казано напоследък хубавите неща се случват само в сънищата ми,но и това е нещо,поне по време на 7те часа сън,да се чувстваш щастлив,с усмивка на лице. ;]

Изобщо денят беше пълен с промени в настроението ми. В къщи се почувствах подтисната,затова реших,че съм приключила с домашните си задължения.Взех душ,лакирах ноктите си,гримирах се(просто подчертах лицето си,никога не слагам тежък грим,освен може би на представления) и излязох с приятели. И си изкарах весело,забавлявах се,посмях се от сърце,пък и обменихме новостите около скромните си персони.
Наистина беше приятно,доста по-приятно от постоянното киснене вкъщи.Не,че съм човек,които не обича да се забавлява,напротив,просто от няколко дни нямам желание за нищо,съзнанието ми е напълно объркано и не знам какво искам. Да,признавам си,наистина не знам и това за мен е най-отвратителното състояние.Но,не ме разбирайте погрешно,знам какво искам от бъдещето,имам ясни цели и се боря за тях,обаче не знам от какво се нуждая в момента,в настоящето..

Не ми се задълбава в тези неща,по-добре е да престана да мисля за тях. Имам нужда да съм усмихната.И бях,през онези няколко часа,или поне така изглеждаше външно. Дори видях няколко колеги от курсовете по актьорско майсторство и ме хвана носталгията,липсва ми сцената.Мога най-спокойно да кажа,че тя е втората ми страст,след писането,разбира се.Чакам с нетърпение новият театрален сезон,за да започнат репетициите,срещите с публиката и нова пиеса евентуално.
Ех,размечтах сe =)

Та да се върна към това,как мина денят ми. Прибрах се преди около 3-4 часа и докато вечерях в хола,се загледах във филма по Канал1- „Животът ми без мен”,наистина доста въздействащ. Е,той беше виновникът за поредната промяна в настроението ми.По принцип не позволявам на такива дребни детайли да оказват влияние върху него,но за всяко правило си има изключения..

Наистина странен ден,странен заради безкрайните размисли,от които имам нужда да се отърва най-после,но и хубав,защото ми напомни за истински красивите неща в живота ми-приятелите,страстите,мечтите... Така,че нещото,което ми се иска да кажа на себе си в момента,пък и на всички намиращи се в сходно настроение...’спокойно,човече... It,s only life (Kate Voagele-It`s only life) :) '

Къде си,мое море?

Къде си,мое море? Къде пак избяга?
Защо не дойдеш пак при мен,
да се заровим в пясъка на плажа.
Да търсим перли в мидени черупки
и нова приказка да ми разкажеш.

Къде си мое море?
Недей се скита лудо,безразборно,
че цяла съм погълната от самота.
Ела и донеси ми вест,надежда,
от оня кораб,с белите платна.

Къде си мое море?
Достатъчно те чакам вече!
А как ми липсва твоя синкав блясък
и аромата на солената вода,
на чайките лирическия крясък.

Къде си мое море?
Аз почвам да губя търпение...
Следа,надежда вече не оставяш.
ни от теб,ни от твоя син,моряка,
любимият-потънал във забвение.

Къде си мое море?
Ще тръгна да те търся сред зефира,
че домиля ми силно на душата.
И погледът ми тъжен всеки час се спира
да дири на оня кораб платната..

„Убиец на надежда”

„Спомените убиват”....ти сам го каза,помниш ли? А аз бях подмамената...жертва не толкова на отмъщението ти,на безсърдечието,колкото на своята детска,глупава наивност.
Разкриваше пред мен всяка частичка от кроежите си,разгръщаше перфектния план. Чистите платна,покрити с изрисуваните от теб приказни форми ми се струваха очарователни.
Ах,ако знаех...
Станах съучастница на убиец,позволих му да влезе в съзнанието ми,да контролира емоциите и да озарява живота ми с кървавите си очи.Сега,когато съм премисляла всичко по стотици пъти ме обзема онова чувство на вътрешно самобичуване,обвинявам се за добротата си,за подадената ръка...имам нужда от отговори,които никога няма да получа,но може би така е по-добре,не ми трябват повече празнословия в и без това хаотичния ми свят.
Опитах се да анализирам крачките ти и забелязах колко внимателно си подхождал към всяка стъпка,с перфекционизъм. Внимателно се качваше стъпало по стъпало и в един „прекрасен” момент беше стигнал върха,върха на съзнанието ми.. Какво по-удобно от това да спечелиш доверието у жертвата си.

Уязвимостта е най-добрия помощник в такива ситуации,но това ти е до болка известно,нали така успя да си проправиш път,като „разбиеш ключалката на раждясалото ми от безразличие сърце”.Аз се поддадох,не се отдръпнах нито за миг,не виждах в теб озлоблението,а само чистотата,усмивката,звучният глас.
Сега разбрах стратегията на серийните убийци.При теб обаче нямаше хладни оръжия и отрова,поне не видими...тези неща се криеха в сърцето ти. И ако съдим по българските закони,повечето криминални проявления биват оправдани,стига да имаш добър авдокат и солидно количество материални придобивки.
Но не,не си мисли,че и ти ще прекрачиш закона толкова лесно,защото твоят съдия ще бъде Съвестта,а тя не приема материални блага. Мислих много и реших,че въпреки всичко ще получиш защитник и той ще бъде Съзнанието ти,нека видим каква аргументация ще извади.
Иска ми се да бъда на процеса,да видя изражението ти,когато собствената ти съвест те обяви за виновен и постави тежкия печат на закона.Печатът „Убиец на надежда”. Но реших,че няма да присъствам и знаеш ли защо? Приключих с това...помогна ми да осъзная качествата на безразличието и измих ръцете си от нежните докосвания на един престъпник! В момента правя крачка,продължавам напред и оставям отпечатъци след себе си,а ти отстъпваш,падаш в локвата на собствените си нечистотии...

Искаше ми се да напиша нещо хубаво,оптимистично,но имах нужда да затворя една врата от миналото,за да се отворят други две в настоящето.. Да,”спомените убиват”,мило мое дребосъче,но не и ако успееш да се отървеш от тях...това направих аз в момента. :)

Нова реалност

Земята тътне,демони бягат,
освирепели камшици свистят.
Отварят рана във небесата,
облаци бели от болка крещят

Огнени плащове всяват разруха,
падат опарени диви жита.
Погледи мъртви раздират безкрая,
прашни отломки оставят следа

Черни жребци не признават умора,
мощния бяг няма кой да възпре.
Мелодия бясна от тежки копита,
мирис на плам,в демонично сърце

Златни проблясъци,адски огньове
изгарят грешните,земни недра,
извайват мръсни,порочни каторги..
Изгрева чезне в реалността..

...

Ето,че най-после и аз реших да се присъединя към гилдията на БЛОГърите. ;>

Не си представях точно така първият си пост,но какво да се прави..часът определено си казва думата и едва успявам да държа клепачите си отворени,така че май "философстването" ще започне от утре (т.е. след няколко часа..).

Та допивам си последната глътка студен чай(вече топъл),гася монитора и скачам в леглото.

** np: Stateless - Down here ;]

Лека нощ! (=